— Имах още два ножа — прошепна Мазур.
Преди да започне да крещи, когато Мендел му счупи и втората китка.
… Спря да вие едва когато ръката на Мендел го стисна за гушата, натроши хрущялите, а после с рязко движение го завъртя и счупи прешлените.
Мендел падна на колене. „Остава само да умра тук!“ Хвана дръжката, забита в лявото му бедро, и задърпа, задъхан и прималял от страшната болка. Зад него ставаха странни неща, долови неясни викове и шум от борба. Почти веднага стаята отново се освети, някой бе запалил свещта. Едва има време да види жената, която също го зърна и се втурна към него, размахвайки касапското сатърче. Сама се наниза на ножа, който Мендел все още държеше в ръка, рухна върху него и го събори.
Последваха мигове на пълна неподвижност, в една странна нереалност, която настъпва винаги след развихрило се насилие. Мендел успя да се измъкне изпод тялото на жената, остана за момент седнал, опрян на стената, съзерцаващ стаята, в която сега нищо не помръдваше. „О, Боже!“ Дългата дървена маса скриваше от погледа му както Пинкош, така и щангиста, но никой от тях вече не се движеше. „Боже мой“, повтори Мендел. Опирайки се на стената зад себе си, той се изправи.
Пинкош Клоц беше със счупен врат, точно както Пелте Мазур. Но най-невероятното беше, че преди да умре или умирайки дребният мъж бе успял да забие до дръжка в гърдите на Ерлих един касапски нож, който Мендел не бе забелязал да държи в ръце. „Явно го е крил под всичките си глупави кафтани…“
Ерлих още не беше умрял, но не изглеждаше в добро състояние. Опита се да проговори, но на устата му веднага се появи розовееща пяна, каквато Мендел често бе виждал у агонизиращите.
— Не исках да умираш — каза кротко Мендел. — Както и жена ти. Не исках. Но какво мога да направя сега? Ако те метна в някоя кола или на кон, докато те закарам до Цитаделата или до града, ще свършиш. Полза няма да има, само дето повече ще те боли. Разбираш ли?
Клепачите на умиращия бавно трепнаха, само един път, знак, че е разбрал. Мендел кимна с глава. Страхотният пристъп на гняв, в който бе изпаднал още от Данциг, и бясното желание да убива бяха изчезнали едно след друго. Заместила ги бе дълбока тъга и още по-силно чувство за празнота. Както винаги (уби за първи път човек, когато беше на шестнайсет години). Външната врата бе останала открехната и се виждаше, че навън вали силно, много по-силно от преди малко, а военният барабан бе замлъкнал, сякаш проклетите войници бяха искали отдалеч да отмерват такта на цялата тази касапница.
Мендел отиде до жената, която бе умряла на място — ножът на Мазур бе пронизал гърлото й. Мендел взе да рови в някакъв гардероб, извади, подреди на масата и запали всички свещи, които успя да намери. Погрижи се и за себе си, за трите си рани. Щеше да оцелее, нямаше съмнение: „Едно от двете, Мендел, или още не ти е ударил часът, или си направо безсмъртен“. Съблече се гол до кръста и затърка със сняг раните си докато те почти престанаха да кървят. После ги превърза с ивици от една горе-долу чиста долна риза на Херман Ерлих; облече се, наметна нещо като пелерина с качулка, която бе намерил окачена на една кука и имаше ценното преимущество да не е надупчена с нож — с нея можеше да се качи във влака, без да привлича вниманието.
— Мъртъв ли си?
Ерлих не отговори. Мендел забеляза, че в него все още мъждука живот. Седна на пода до него, хвана рамото му, стискайки го в ритъма на болезнените хъркания, сякаш да го утеши.
— Оставям ти петнайсет рубли за палтото, дето ти го взимам — каза той. — Аз не съм крадец. Всичко друго, но не и крадец.
Пъхна парите в един от джобовете на умиращия и зачака. Бегло си помисли да придаде на клането вид, който би отклонил вниманието от него. Но това щяха да са напразни усилия — след всичките поразии, които бе направил при съвсем неделикатното издирване на Пелте Мазур, никой нямаше да се съмнява, че той е убиецът на Вълка. Следователно и на тримата други. „Нямаш друг изход, освен да се качиш на проклетия влак, после на проклетия кораб, още преди да са открили всички тези трупове.“