— Струва ми се — отговори Мариан.
— … Ще кажеш още на Хана, че Добе е страшно опасна и че тя…
Мендел млъкна. Опитвайки се да обясни колкото може по-добре случилото се, той току-що го бе обяснил и на себе си. И смътното предчувствие, което още от получаването на писмото в Данциг не беше спряло да расте в него, сега съвсем избуя и се превърна в нещо очевидно. Въпреки умората и раните — които явно се бяха разтворили, след като счупи главата на Дейтш в пейката, — въпреки че бързаше, той трябваше да направи още нещо, с което Мариан сам нямаше да се справи, колкото и добро момче да беше. Погледна часовника си и видя, че остават повече от пет часа. „Имаш пред себе си цели седемдесет и пет минути, Мендел; трябва да ти стигнат да отидеш там, да я измъкнеш от Добе, да я скриеш на някое спокойно местенце и да скочиш в онзи проклет влак. Хлапакът не може да направи това. Освен това ти отговаряш за нея, от десет години, от мига, когато я притисна към себе си и се разплака за нея… Независимо дали ти харесва или не…“
Той се усмихна на Мариан:
— Поправка: от утре ще търсиш Хана на друго място, не на улица „Гойна“…
Той даде адреса на католичката Кристина, на улица „Мировски“, точно там, където една вечер Хана бе отишла и го бе прекъснала в разгара на не твърде благочестивите му занимания.
— Сбогом, малкия. Бог да те пази, ако изобщо съществува.
По пътя започна да се оглежда за полицията и за нощните птици, част от които едно време е бил. „Дори и да си безсмъртен, Мендел, все пак всичко си има граници. В квартала ще те познаят и колко му е някой да изтича у Ерлихови да види дали не си счупил няколко вази.“ Снегът валеше още по-силно, когато той пристигна на улица Гойна. Млекарницата беше затворена и тъмна. Прекоси коридора, почука и се озова лице в лице с Добе Клоц. В края на тази тъй дълга нощ силите му бяха на свършване, разсъдъкът му беше леко помътен. Въпреки това вече имаше план. Каза:
— Е добре, готово.
Хипопотамът го стрелна с поглед:
— Намерихте ли го?
— Намерих го и го убих — отговори Мендел. — Нали това искахме, и вие, и аз?
Добе бе изпълнила цялата рамка на вратата. Наложи се леко да я побутне, за да влезе в първата стая. И точно в този момент тя попита с почти недоловимо колебание:
— Полския студент, нали?
„Току-що се издаде! — помисли в миг Мендел. — Тя е знаела, че студентът няма нищо или почти нищо общо със случая, но все пак ме насочи към него в писмото си…“
— Че кого друг? — отвърна Мендел. — Но той се съпротивляваше.
Показа ръката си, по която се бе стекла кръв и бе обагрила в червено дланта и пръстите. Продължаваше да върви напред и влезе във втората стая. При първото си посещение, единайсет часа по-рано, Хана спеше дълбоко, „от лекарството, което лекарят й предписа“, беше обяснила Добе, и наистина Мендел напразно се беше мъчил да я разбуди, тя не реагираше. Веднага видя промяната — при влизането му Хана се размърда, широко отвори невярващи очи.
— Мендел, о, Мендел!
Той взе една лампа, доближи я, за да я види по-добре и веднага се ужаси от слабостта и крайното й изтощение. Коленичи до леглото и помисли почти с омраза към себе си: „А ти щеше да заминеш за Австралия без изобщо да я видиш“. Силната любов, която изпитваше към нея, го заля като огромна вълна, любов, примесена с нежност, приятелство и възхищение, която до този ден той никога не бе посмявал да признае дори пред себе си. Целуна я по челото и й прошепна: „Не казвай нищо, ще те отведа“. После рече на висок глас:
— Поляците ме преследват, ще дойдат тук и може би ще си отмъстят на нея. Най-добре е да я скрием на безопасно място…
… И получи по тила силен удар, който го повали върху ръката на Хана.
— Лъжете, Визокер — каза дебелият глас на Добе. — Лъжете. Не сте докоснали поляка, били сте с Пинкош, щом сте с неговата двуколка.
Удари го отново, този път по хълбока, и той се претърколи настрани.
— Всичките сте еднакви! — изкрещя Добе като продължаваше да размахва точилката.
При други обстоятелства това би разсмяло Мендел, който вече е бил бит с точилка от две или три жени побеснели, че ги изоставял. Но Добе беше от друга порода, тя искаше да го убие, пък и беше по-силна от много мъже. Той се претърколи още малко; успя да се хване с едната ръка, после с другата; изправи се, залитайки и без да губи време, удари фронтално, точно по средата на мутрата. Това го замая малко, ала Добе се свлече като чувал. „Господи, не е възможно, на път съм да изтрепя половин Варшава!“