Сайвантът изникна пред тях изведнъж. По-късно Хана щеше да разбере, че през цялото време Яша бе използвал дървената постройка като прикритие, гледайки винаги тя да е между конниците и тях. Влязоха вътре. Ухаеше прекрасно на сено, беше тъмно в сравнение с ярката светлина навън. Яша не бе отворил вратата, бяха се промъкнали през малката пролука. За няколко секунди той остана при процепа, като оглеждаше всичко наоколо. С гръб към нея, попита:
— Кой е този?
Тя се направи, че не разбира. Той обясни, че говори за русото момче.
— Тадеуш — отвърна тя, сякаш самото име обясняваше всичко.
Яша се обърна, доближи се до нея и едва сега тя видя, че той е сериозно ранен и в крака. Имаше засъхнала кръв по левия му ботуш и по края на рубашката. Хвана с ръце лицето на Хана. Въпреки шестте години разлика, той не беше много по-едър от нея. Винаги е бил дребен, слаб, дори мършав. Дълбоките черни очи и сивкавият тен, легнал на лицето му от безкрайните часове, прекарани над свещените книги, заличаваха всякакво детско изражение. Пръстите му, както винаги изцапани с петна от мастило, погалиха бузите на Хана. Проговори с много мъка в гласа:
— Убиха го, Хана. Убиха баща ни. Той тръгна насреща им, за да им говори, да ги успокои и те го убиха.
„Кои те?“, искаше да попита Хана. Но вратата се отвори широко и фигурата на Тадеуш се очерта в ослепителния правоъгълник светлина. Момчето на свой ред влезе. Като че ли случайно, то спря в сиянието на един слънчев лъч, промъкнал се през прозорчето на сайванта, така че около русите му коси се образува ореол. Гледаше брата и сестрата и се усмихваше, явно малко смутен, че ги е последвал, но с присъщия си инстинкт употреби целия си чар.
— Ще доведеш конниците — каза Яша на полски.
— Той ми е приятел — веднага се намеси Хана.
И изведнъж се уплаши, че ще трябва да избира. Повтори на ум думите, които Яша току-що бе изрекъл за смъртта на баща им, но смисълът им й убягваше. Още повече че в същото време отвън се чу тропот. Надигнаха се гласове. Смехове. Руска реч. Хана не разбираше много добре. Шумовете приближаваха. Явно се насочваха към сайванта. Ръката на Яша отскочи от бузата на сестра му към рамото й:
— Качвай се! Бързо! — Отново шепнеше. Посочи й стълбата и я накара да се покатери по нея. Горе тя видя изгнило миналогодишно сено.
— Най в дъното — заповяда Яша.
Тя се сви на няколко крачки от прозорчето, гледащо на изток, откъдето прониква слънцето. Сгъна колене и ги обгърна с ръце. Мисълта, че баща й е мъртъв, започна да прониква в съзнанието й. Почти не забеляза, че Тадеуш също се бе покачил нагоре и сега стоеше прав пред прозорчето, като с озадачен, но и леко развеселен вид поглеждаше ту навън, ту към двамата си другари. После усмивката му изведнъж изчезна. Яша го повика тихо, помоли го да се дръпне, за да не го видят. Черният и синият поглед се сблъскаха за миг, но най-накрая Тадеуш се подчини. Направи две крачки настрани и с ръце зад гърба се подпря на тънката стена с изражение на човек, когото събитията изобщо не засягат.
— Той ми е приятел… — сметна за уместно да повтори Хана, усетила напрежението между двете момчета.
— Мълчи — изсъска Яша.
Гласът му беше като полъх. Той самият се просна по корем, в мига, когато конниците стигнаха до вратата на сайванта. Огромните сенки на трима мъже на коне легнаха на пода, там долу. Не помръдваха. Мълчаха. После се дочу жуженето на спокоен разговор на руски, от който Хана разбра отделни думи, но не и общия смисъл. Но пък видя ефекта, който има над Яша, видя черните му очи да се облещват и той започна да диша учестено, но безшумно, с широко отворена уста. Най-сетне той завъртя глава и по устните му тя по-скоро прочете, отколкото чу думите:
— Ще подпалят сайванта. — Пропълзя до нея, хвана я за врата, придърпа я към себе си я целуна по челото:
— Не мърдай. Не се страхувай.
Изправи се с очи, впити в тези на Тадеуш. Слезе по стълбата, като не откъсваше поглед от младия поляк.