… Не само че съвсем не му беше до смях (случваше му се много рядко), но дори се чувстваше много зле, болката обхващаше цялото му тяло.
Завлече безжизнената великанка в килера и го заключи. Когато се обърна, с удивление видя Хана станала, боса и по нощница, да го гледа втренчено със сивите си очи, които почти бяха възвърнали остротата си.
— Зная — каза Мендел, — учудващо е. Но не съм полудял. Ще ти обясня. Сега трябва да тръгваме, аз нямам много време.
Той събра всички одеяла и завивки, които можа да намери, и дори една кожа и започна да я увива в тях.
— Аз мога да ходя — рече тя.
— Още по-добре. Само дето сега не е моментът.
Понечи да я вземе на ръце и тя недоверчиво се дръпна.
Той се усмихна:
— Не ми ли вярваш, Хана?
Сивите очи. Няколко секунди.
— Вярвам ти — отговори тя.
И допря лице до гърдите му, както десет години по-рано, по времето на конниците и погрома.
Когато наближиха улица „Мировски“ Варшава вече се разбуждаше, макар че още беше тъмно и продължаваше да вали сняг. Мендел бе говорил много бързо, може би не бе казал всичко, но поне главното бе успял: „Мариан ще ти обясни останалото и ще ти даде парите“. Обърна се още един път, нямаше съмнение — следяха го двамата сводници, а вече и не бяха сами, стичаха се отвсякъде, като братство, сбиращо се на общо събрание, за да търси разплата за екзекуцията на Мазур и на двамата Ерлих. „Като си помисля, стократно предпочитам полицията, която ще изчака малко, преди да ми надене примката на шията.“ Обърна поглед към Хана и сърцето му се сви: беше като поразена от гръм, очите й се бяха разширили, както винаги, когато страдаше. Той каза през сълзи, като втори път плачеше за нея:
— Поне е жив, Хана. Един Господ знае къде се е запилял, но е жив.
— Писах му веднага, щом бях в състояние.
— Добе със сигурност не му е предала писмото ти. Смятам, че вече не е в Полша. Наистина ли можеш да ходиш?
Почти скришом отново погледна часовника си — шест часът и две минути. „Точно навреме, Мендел. Освен ако проклетият влак не закъснее, просто въпрос на шанс. Но ми се иска да поспя малко, нещо не ме бива.“ Двуколката тръгна по улица „Мировски“. Но…
— Всичко пропадна — каза с изумително спокойствие Хана. — Всичко загубих, всичко развалих. Всичко.
… Но преследвачите имаха преднина, бяха двайсет, дори трийсет. „Ще ми се нахвърлят отгоре веднага щом се разделим с малката. Защото все едно, ще трябва да спра да се сбогувам с нея завинаги.“
Тогава, нещо изключително за състоянието на отчаяние, в което беше, Хана също се обърна хладнокръвно и видя дебнещите убийци:
— За вас ли са, Мендел Визокер?
— Разхождат се, нищо повече.
— Те ще ви убият.
— Аз още преди десет години трябваше да умра — отвърна Мендел през смях. — Преди десет години, в покрайнините на един проклет щетъл без име, където заради една сополана въртях цял ок над главите на казаците.
Той погледна право пред себе си и този път видя младия Мариан Каден, който идваше към тях, вървеше много бързо, следван от двама полицаи на коне. Мендел спря двуколката и затвори очи. Въздъхна, после се усмихна. В този момент всичко в него грейна.
— Не ме прекъсвай, Хана, нямаме време. Бях купил един билет за Австралия. Вземи го и го използвай, ако искаш. Или го препродай. Вземи и парите. Пазачите в каторгата все едно ще ми ги откраднат, а на теб ще ти послужат.
Тя тръсна глава с обичайната си решителност. Той й тикна билета и портфейла в ръцете, вдигна я с една ръка и я постави на земята.
— Върви у Кристина, тя е добра жена.
— Ще свидетелствам и ще кажа всичко, ще кажа защо убихте Пелте Мазур.
— Може би просто ще ме изпратят в Сибир. Откъдето рано или късно ще избягам, бъди спокойна. Изчезвай оттук!
Беше толкова изтощен, че едва успяваше да държи очите си отворени. Бедрото и най-вече тилът зверски го боляха. Групата на сводниците се бе отдръпнала на десетина метра, полицаите и младият Каден бяха само на няколко крачки, точно пред него.