— За бога, Хана, изчезвай оттук. Отиди където искаш. Стани много богата. Покажи им коя си, каква страхотна жена си. Върви където пожелаеш. Но аз няма да съм там, помни това.
Докато говореше, той се усмихна на Мариан Каден, който поклати глава в пълно отчаяние:
— Не можах да измисля нищо по-добро от това, да извикам полицията…
— Синът ми надали би могъл да постъпи по-правилно — отговори Мендел. — Ако имах син. Едно от двете…
Пусна поводите и започна да губи свяст. Не беше съвсем безчувствен, но със забавена мисъл. „Едно от двете… Едно от двете…“ Вече не си спомняше продължението.
… Всъщност той винаги бе искал да посети Сибир. И щом като ще му платят пътуването…
Осъден бе на двайсет години, както и заточение до живот. Адвокатите, които тя направо позлати, направиха невъзможното и успяха да го отърват от въжето. Въпреки прокурора (същият, който безрезултатно издирваше Тадеуш), комуто много се искаше да представи клането като потресаваща и кървава схватка между сводници.
Тя го видя как тръгва окован и два дни след това замина за Австралия.
Книга 2
Кенгурута и един щраус
7.
Индийската поща
Тя вървеше по улиците на Сидни.
От шест седмици беше в Австралия, а едва сега пристигаше там.
Хана не се качи на „Тасмания“, с който Визокер трябваше да замине на 18 март. Здравословното състояние не й позволяваше да тръгне толкова бързо, а освен това тя на всяка цена искаше да разбере какво щеше да стане с Мендел. Тя му помагаше, доколкото можеше по време на процеса, дори имаше намерение, ако не да го последва в Сибир (но наистина си го мислеше), поне да отиде до Петербург или Москва да се опита да направи нещо за него, нямаше значение какво, планираше дори да финансира бягството му. Идваха й какви ли не луди идеи, но не успя да доведе нито една от тях до успешен край: отказваха й всякакъв паспорт за вътрешността на Русия — под претекст, че е много млада, че е еврейка и жена и поради липсата на всякаква роднинска връзка с осъдения. Зад системното противопоставяне на руската царска администрация тя съзираше намесата на Добе Клоц.
Самата Добе Клоц й беше написала шест писма; Хана не беше отворила нито едно от тях.
Цялото това време Мендел беше прекарал във Варшавския затвор и докато чакаха процеса му, тя всеки ден се беше опитвала да го види и да говори с него; напразно. Опитала се беше дори да му изпрати няколко бележки, като бе дала пари на един-двама тъмничари: — без много по-голям успех, защото дори не знаеше дали той ги е получил.
Не се беше занимавала само с това: — понеже не можеше лично да отиде, плати пътуването до Прага на един братовчед на Мариан Каден и го изпрати да провери дали Тадеуш не е при онази леля, при която беше прекарал лятото на 1891-а, една година по-рано; шпионинът се беше върнал и се беше заклел, че студентът не е стъпвал там. Освен това Тадеуш не се беше появявал и в родното си село — там Хана изпрати самия Мариан Каден; всичко сочеше, че както беше предрекъл Визокер, той е напуснал Полша; Хана мислеше и дълго време щеше да мисли, че той се е скрил във Виена или Париж.
Мендел беше осъден към средата на април; три месеца по-късно пое пътя към каторгата и тя успя да го види единствено в този момент. По-скоро го зърна отдалеч, когато го извеждаха от килията. Мендел също я разпозна и й се усмихна широко под черните мустаци, вдигна окованите си китки колкото може по-високо, както са правели в древността гладиаторите, които никой не можел да победи, и й извика: „Честит рожден ден, Хана“, като по този начин й напомни, че току-що беше навършила седемнайсет години.
Тя вървеше по улиците на Сидни. Не беше препродала билета, купен от Мендел, просто беше сменила датите, абсолютно решена да замине, да напусне Полша, където всичко бе развалила. Беше я обхванало някакво суеверие, струваше й се, че ако го направеше вместо него, щеше да изпълни едно желание и една мечта на Мендел, и че ако извървеше пътя, който той си беше начертал, Мендел щеше да продължи да я закриля, както го беше правил цели десет години. Беше направила сметка на всичките пари, които имаше: двайсет и шест хиляди рубли, двайсет и две от които бяха цялото негово състояние. В този капитал тя видя възможност да подготви посрещането му, когато той избягаше. (Тя бе убедена в недосегаемостта и неунищожимостта на Мендел, убедена бе, че той ще успее да дойде при нея, дори от затънтения Сибир; а къде другаде по света щеше да я търси, ако не в Австралия, при братовчеда Шлоамел, където всъщност се беше готвил да отиде и където полицията със сигурност нямаше да може да го преследва?)