„Тук със сигурност ще натрупам състояние…“
Върна се в пансиона и при перспективата да седне на масата за гости, тя реши да се издокара. Портфейлът на Мендел й създаде проблеми, защото беше натъпкан с пачки. Тя наистина се опита да разпредели банкнотите около кръста и гърдите си, но се отказа, защото копринената рокля беше съвсем по нея. И тя направи глупостта да го остави в стаята, изглеждаща така сигурна с пердетата си от крепон, с бродираните възглавнички, с дрънкулките и вратата, която се заключваше; скри го под дюшека.
Когато след един час се качи горе, намери вратата разбита. Чантата си стоеше в гардероба, но парите бяха изчезнали.
Беше на седемнайсет години и почти пет месеца. Намираше се накрая на света, на двайсет хиляди километра от своя щетъл.
8.
Лотар Хътуил
Landlady of boarding-house, тоест собственицата на семейния пансион на улица „Суонстън“, беше аскетична жена със сиви коси и жълти зъби и се казваше мисис Смитсън. Имаше съпруг, морски капитан, но през всичкото време, което остана в Мелбърн, търсейки средства най-после да замине за Сидни, Хана изобщо не видя този съпруг и дори реши, че той е въображаем. Мисис Смитсън започна да протестира още при първите й думи, закле се, че е абсолютно невъзможно в дом като нейния да стане кражба; нейните пансионери били само твърде малко самотни (но честни) жени, преживяващи в Мелбърн, две-три възрастни двойки и няколко англикански пастори…
… После настъпи момент, в който тя вече повярва, убедена от безграничното отчаяние на смъртнобледата Хана, която в уплахата си почти бе забравила английски и смесваше френски, немски, руски, та дори и идиш. Двете с Хана още веднъж преобърнаха стаята, но безрезултатно. Стаята беше в края на коридора на втория етаж, а самият коридор завършваше с прозорец със спускащо се стъкло. Скобките, които го държаха затворен бяха счупени. Съдържателката бе принудена да признае, че може би все пак larrikins…
Полицейският пристав в участъка беше на същото мнение: ларикините пак са действали. „Ларикин“ беше непозната за Хана дума. Обясниха й, че това са характерни за Австралия крадци, действащи в група, чиято дързост няма граници.
— Изобщо не е трябвало да оставяте толкова пари на място, достъпно за…
На полски, за да е сигурно, че няма да бъде разбрана, Хана обясни на пристава какво мисли за съветите му.
… Не, полицаят не вярваше, че съществува реален шанс да се открият крадците, а още по-малко да се върнат парите.
Към девет часа същата вечер мисис Смитсън занесе чай на наемателката си, която в този момент лежеше изпъната на леглото и съзерцаваше тавана с изцъклен поглед. — Бях толкова изпаднала и отчаяна, Лизи… До такава степен, че дори ми мина мисълта да се самоубия… Но не за дълго, честно казано. За половин секунда може би… Пък и… — Защото парите, които бе изгубила поради невероятно невнимание от нейна страна, тя, която беше толкова недоверчива, тези пари не бяха нейни, бяха на Мендел. Най-вече за това мислеше тя, а не толкова за собственото си положение.
Не мигна цяла нощ.
„… Но няма смисъл човек да се самосъжалява, това само го изтощава и го сбръчква, без полза за никого. Освен това всеки проблем има много решения.“ На разсъмване тя възвърна основната част от енергията си. Още от сутринта, понесена от леден гняв, почти от омраза към самата себе си и към глупостта си, тя се осведоми за условията и цените на пътуването от Мелбърн до Сидни. На гарата на улица „Спенсър“ научи, че първо трябва да вземе железницата за колония Виктория до едно място, наречено Уодонга, после да хване дилижанса и да пътува петнайсет или двайсет часа, в зависимост от състоянието на пътя, докато се добере до железопътната линия на Нови Южен Уелс. Освен това австралийските територии бяха на практика съвсем самостоятелни и на границите даже имаше митнически контрол.