Пътуването траеше около три дни и струваше четирийсет и пет лири и петнайсет шилинга.
„А ако проституираш, Хана?“
Най-напред си помисли да поиска сумата назаем от младия флотски курсант от „Китай“. Ясно си даде сметка за неудобството на маневрата: както обичаше да попипва, морячето със сигурност щеше да си поиграе с нея; още докато беше на кораба, тя трябваше сериозно да се брани!
Бързо се отказа от този план. Не защото идеята да бъде опипана я отвращаваше — „сладичък е, пък е чист“ — а защото той сигурно беше неплатежоспособен.
(През всичките седемдесет и един ден на пътуването си от Данциг до Мелбърн, тя много сериозно се питаше дали е длъжна да остане физически вярна на Тадеуш. С първата средиземноморска и най-вече египетска влага по време на бавното преминаване през Суецкия канал, реши, че не. Просто беше въпрос на логично разсъждение: щяха да изминат поне две, хайде да ги сложим три, ако ли не и четири години, преди да натрупа достатъчно състояние, за да се омъжи за Тадеуш и да има деца от него — „тогава ще бъда на двайсет или на двайсет и една, няма вече да съм много млада, разбира се, но няма да съм и много стара“. Щеше да бъде страшно глупаво да не използва това време, за да се подготви за сватбата. Струваше й се съвсем очевидно, че трябва да се яви пред Тадеуш с всички възможни преимущества. Да умее да се люби беше едно от тях и то не маловажно. „Трябва освен това да се науча да готвя, но това може да почака, особено сега, когато няма с какво да купя и едно яйце — гладна съм, между другото. Но да не мисля за това.“)
… За да стане обаче хетера, явно щеше да има нужда от някой опитен мъж, който… („Сама се караш да се изчервяваш, глупачке“), който да я научи, какво друго. Флотският курсант със сигурност не беше способен, въпреки че е моряк; с малко по-добра стратегия, може би щеше да успее да я прелъсти, а това показваше, че е по-скоро неопитен.
… Ех, ако Мендел се беше съгласил да я дефлорира, както му беше предложила на брега на потока! Днес щеше да е значително по-напреднала и изобщо нямаше да има проблем.
След като отхвърли флотския курсант като потенциален осигурител на средства, тя огледа кандидатурите на спътниците си през последната част на плаването. Но тя им беше разказала, че отива в Сидни при един свой чичо, собственик на невероятен брой златни мини. Сега беше трудно да се върне назад. Все пак опита. Отиде пеша до пристанището с надеждата да намери адресите им в Австралия в регистрите на плавателната компания. Напразно: възрастната двойка, на която бе залагала най-много, живееше в един западен град, Аделаида; тъй нареченият Уитакър с големите мустаци веднага след пристигането си се бе качил на друг кораб за остров Тасмания; пасторът Форбс, жена му и четирите им деца бяха заминали за дома си в Донибрук. И така нататък. Само младоженците, англичаните Флемингови, бяха посочили адрес в един квартал на Мелбърн; но и той бе доста неточен. Цели два дни и все пеша Хана обиколи една по една къщичките по брега на реката. Пълен провал. Завръщането на улица „Суонстън“ всеки път беше истинско изтезание, заради мазолите по краката й, които бяха отвикнали от ходене — „а и ти искаше да отидеш пеша до Сидни!“
Засега госпожа Смитсън я подслоняваше и хранеше на кредит, чувствайки се отчасти отговорна за кражбата, извършена в дома й. Но решението, очевидно, беше временно.
Потърси работа, но много бързо се отказа: средната заплата беше осем-девет шилинга на седмица; трябваше да икономисва две години, за да събере четирийсет-петдесет лири и то, при условие че няма да яде и ще спи под някое дърво.
Сети се за телеграфа едва на четвъртия ден — никога не бе използвала толкова модерна техника — и то съвсем случайно, минавайки пред Централната поща. Оставаше да намери пари. Продаде една от петте си рокли, за две лири и половина, на една модистка от улица „Бърк“, и то с чувството, че е ограбена. Изпрати зова си за помощ, който старателно бе съставила, за да бъде възможно най-лаконична:
Мистър Шлоамел Визокер, улица „Гленмор“ 173 Падингтън-Сидни — Жизнена нужда от петдесет паунда — Госпожа Мендел Визокер, пансион Смитсън — улица „Суонстън“ — Мелбърн.
„Можех наистина да съм омъжена за Мендел, в крайна сметка…“
Четири, пет, шест дена чакане, а госпожа Смитсън ставаше все по-начумерена, виждайки се дарена завинаги с пансионерка, която не плаща. Или почти: Хана щедро й даде десет шилинга предплата. С останалото — две лири, си откри банкова сметка, първата в живота й.