Запълваше очакването си, ходейки из града, един начин отново да свикне с физическите упражнения: от Изложбената палата от 1880-а до двата музея, залепени за градската библиотека. В един от музеите остана като закована пред копието (от позлатен гипс) на невероятно парче злато (две хиляди и триста унции, почти шейсет и пет килограма!), открито, ако може да се вярва на легендата, на два сантиметра под земята…
„А защо не стана златотърсачка?“
Посещаваше всички паметници на Мелбърн, ботаническата градина и парка Фицрой, когато не валеше, и библиотеката, когато беше много влажно. Четеше нашумелите автори: Хенри Соъри, Роукрофт, Видал и най-много Ролф Болдъруд, чиято книга „Въоръжен грабеж“ много й хареса.
Но времето минаваше, а не се случваше нищо, никакъв отговор от братовчеда Шлоамел: „Ще кажа на Мендел да му смачка ребрата!“
На дванайсетия ден продаде още една рокля. Но при съвсем различни условия от първата: взела си бе урок. При модистката от улица „Бърк“ се появи облечена в роклята с трийсет и деветте копчета, нейната гордост…
— Установих нещо ужасно. Струва ми се, че на роклята, от която се отървах, съм оставила една камея, която е от баба ми, графиня Лакло. При която скоро ще се върна, защото идния понеделник заминавам за Франция… Какво хубаво магазинче имате, сякаш сме на улица „Риволи“ в Париж, вие, разбира се, знаете улица „Риволи“? Една от бившите ми камериерки също отвори магазинче там миналата година; помогнах малко на доброто момиче, като му дадох равностойността на триста лири. Тази сума достатъчна ли е в Австралия? Да?… А колко ще е необходимо за нещо по-голямо?
Разговорът се превърна в разпит относно начините за започване на търговия. Тръгна си, снабдена с адреса на купувачката на първата й рокля. Някоя си Маргарет Аткънсън, която живееше в аристократичния квартал Сейнт Килда. Хана се представи там под името Ан дьо Лакло (взела бе фамилното име на автора на една от настолните й книги, „Опасни връзки“). Разказа почти същата история както на модистката: значи тя е французойка, и е богата, пътува за удоволствие, придружена от баща си, и се освобождава от някои от тоалетите си по настояване на баща си, който смята, че сто и двайсет рокли наистина са много…
„Господи, Хана, защо лъжеш така? Нима ти е нужно да добавяш още?“
Втората рокля бе продадена за дванайсет гвинеи — дванайсет лири и дванайсет шилинга — на Маргарет Аткънсън. Тя беше най-много на трийсет години. Хана я завари седнала на верандата на прекрасна къща, гледаща към великолепно поддържана морава, която с лек наклон се спускаше към морето. Наоколо играеха две деца под наблюдението на гувернантка.
Именно тези деца и няколко думи, казани от домакинята, дадоха най-после на Хана идеята, която тя бе търсила… Въпреки че в момента беше само зародиш на идея.
Маргарет Аткънсън говореше за пътуването, което щеше да направи със семейството си до Нова Зеландия, където съпругът й имал значителни интереси. Значи, ако Хана искаше да й продаде и други рокли, трябваше да побърза.
— Мога да дойда отново вдругиден — предложи Хана. — Имам друга рокля, която ще ви седи чудесно…
Срещата бе уговорена. Хана си тръгна, прекоси градината, която й направи огромно впечатление — „ще имам такава, щом стана богата, след дванайсет или осемнайсет месеца“. Малко по-надолу се намираше къпалнята, пуста, защото беше зима, и въпреки учудването си, че някой може да е толкова луд да влезе в морето, идеята продължи да се върти в главата й, придоби плът, докато тя отново се прибираше на улица „Суонстън“ пеша, спирайки само на едно място — в Юниън Банк, за да внесе в сметката си единайсет лири и да увеличи по този начин спестяванията си на тринайсет паунда.
Направи бърза сметка: продавайки на Маргарет Аткънсън или на някоя друга трите рокли, които й оставаха, но най-вече тази с трийсет и деветте копчета, за което би могла да вземе най-малко двайсет и пет гвинеи, тя щеше да има повече от четирийсет и осем лири. „Само дето ще трябва да ходя гола като каначка.“ Но това си е чиста спекулация: прекрасно знаеше, че никога нямаше да се раздели, дори и да умираше от глад, с първата рокля, която някога бе имала. Нищо че — или може би тъкмо поради това — Тадеуш не беше успял да й я свали в стаята в квартал Прага…
Почти с безразличие се осведоми при госпожа Смитсън дали евентуално не са пристигнали пари от братовчеда Шлоамел. Нищо, разбира се.