Даде една лира на хазяйката, като малко се упрекна за разточителството си: „ако й платя всичко, което дължа, тя ще започне да гледа на мен като на обикновена пансионерка“. С част от шилингите, които й останаха, тя си купи нови обувки, най-малко грозните, които можа да намери в магазините на улица „Бърк“, произведени в Америка и почти нейния номер — тя носеше трийсет и трети. Като натъпче в обувките малко парцали от стара фуста щяха да й станат, а и щяха да успокоят малко краката й, целите в пришки…
В Мелбърн през тази зима, когато в Европа е лято, операта представяше „Дъщерята на госпожа Анго“, а на отсрещния тротоар Кралският театър даваше „Херолдщайнската херцогиня“ от някой си Жак Офенбах. Улица „Бърк“ е любимата улица на Хана в Мелбърн; тротоарите бяха широки (самата улица беше трийсет стъпки и й се виждаше огромна), имаше много магазини, тълпата по нея беше гъста, въпреки че (по нейно мнение, но каква друга база за сравнение имаше тя) не беше така „raffinée“ като улица „Краковски кръстопът“. На едно място, по средата на улицата, имаше ручейче с дървен мост над него…
Улица „Бърк“ свършваше при гарата и идеята на Хана окончателно се оформи. Тя постави въпроса още на последващия ден, докато продаваше — за шестнайсет гвинеи — третата си рокля, сатенената, за която невъзмутимо съобщи, че е от Уърт, известния парижки шивач (прочела бе името му в някакъв стар брой на „Илюстрасион“). На купувачката си обясни, че в Австралия ще остави не само няколко рокли…
— Камериерката ми би искала да остане в тази страна, да се установи тук. Тя има някакъв братовчед, или чичо, не зная точно, в Сидни. Преди да се върна в Европа, бих искала да помогна на бедното момиче да си намери работа. Нали знаете как е — привързваме се към слугите си. А освен това тя е още млада, не бих искала да я поверявам на кой да е, отговорна съм за нея в известен смисъл. Тя може да гледа деца или да работи като секретарка, прекрасно знае да чете и пише, и говори четири езика; деветнайсетгодишна е и се казва Хана. Със съжаление се разделям с нея и безспорно ще й дам отлични препоръчителни писма…
Отговаряла за Хана като за себе си и ако госпожа Аткънсън знаела някое семейство, което…
Заминаващата за Нова Зеландия млада жена от Сейнт Килда обеща да направи каквото може.
… Но завърнала се на улица „Бърк“, Хана не се задоволи с това обещание. Отиде на гарата и под най-невероятен претекст се добра до резервациите на места във влака първа класа от Уодонга до Сидни. От една карта в библиотеката бе научила, че Уодонга е граничният град на колонията Виктория, на река Мъри. Служителят, когото избра за жертва, беше едър млад мъж, почти толкова сладичък като флотския курсант от „Китай“, а сърцето му беше още по-нежно. Той налапа въдицата с историята, която Хана му сервира и според която тя издирваше баща си, тръгнал да се прави на златотърсач, изоставяйки жена си и осемте си деца. Трогнат до сълзи, покани Хана на вечеря и тя, разбира се, прие, защото така нямаше да плаща на госпожа Смитсън. Благодарение на него тя състави списък на богатите семейства с деца, готвещи се скоро да заминат на север, бягайки от мелбърнската зима…
… И поддържаше този списък в изрядност благодарение на всекидневните си посещения на гарата (на третия ден служителят й поиска ръката, но тя се отърва от него като му разкри ужасната истина: била вече омъжена и имала две деца и всъщност преследвала не баща си, а мъжа си; той беше още по-разстроен от първия път).
… Допълни го, след като разпита по рецепциите на всички големи хотели в Мелбърн.
Седмица по-късно — беше пристигнала преди двайсет и един дни — хвана първата риба или по-точно цяло стадо риби: многобройно семейство свръхбогати бразилци, които имаха нужда от гувернантка за четирите си деца и се готвеха да заминават за Брисбейн. Бързо пропаднала надежда — тъпите бразилци смятаха да пътуват по море и щяха да минат край Сидни, без да спират. Освен това водеха със себе си не обикновени слуги, а роби, получили свободата си толкова скоро, че самите те сякаш не знаеха за освобождението си…
Минаха още две седмици. — Нямаше никакъв смисъл, Лизи… Това, което направих в Сидни, със същия успех можех да направя и в Мелбърн, може би дори по-бързо и по-добре… Но си бях наумила Сидни, в крайна сметка това беше състезание между мен и Австралия, предизвикателство, което трябваше да приема; нямаше да се предам още при първата пречка… Мисля, че това беше истинската причина за заинатяването ми, а и бях сигурна, че в Сидни Мендел щеше да ме намери по-лесно, отколкото в Мелбърн… Трийсет и четвъртият ден бе успешен.