Почти едновременно, във всеки случай в един и същи ден, всички алармени инсталации се задействаха: служителят от гарата, администраторът в хотел „Ориентъл“ на улица „Колинс“, дори малките обяви в „Мелбърн Аргус“ й съобщиха новината: някоя си госпожа Елоиза Хътуил търсеше камериерка, преди да се отправи към именията си в долината по горното течение на Мъри. Хана веднага отиде да се осведоми. Въпросните имения се намираха близо до едно място с екзотичното име Гундагаи в Нови Южен Уелс. А Хътуилови бяха прекалено богати, нямаха деца и бяха немски швейцарци; семейството дошло в Австралия преди трийсет години и донесло в куфарите си лозови пръчки; забогатели благодарение на лозята (виното им „Олбъри“ беше известно и бе получило награда на Изложението в Париж през 1878 г.) и на няколко мини.
Ценна информация, която за малко да струва скъпо на Хана — когато се яви във великолепната къща в Тоорак, на левия бряг на Яра, там вече чакаха десет или дванайсет кандидатки. През следващия час, докато чакаха, Хана положи усилия да елиминира конкуренцията. Струваше й се, че основната опасност идва от едно едро русо момиче, не по-умно от другите, но което със сигурност знаеше немски, защото беше от Шлезвиг-Холщайн. На умишлено развален немски Хана изказа учудване от присъствието на Хилдегарде, която по-скоро би трябвало да е в Сейнт Килда, у онази млада жена, дето живее в красивата бяла къща с колоните, има две възхитителни деца и търси гувернантка наставница, говореща езика на Гьоте и способна да научи на него и рожбите й, срещу главозамайващата заплата от двайсет и пет шилинга на седмица…
— Уникален случай, от който сама щях да се възползвам, но тъй като знам добре само руски и отчасти английски…
Хилдегарде хукна като светкавица, въоръжена с адреса в Сейнт Килда. Пътят бе разчистен. Поне Хана мислеше така. Когато дойде нейният ред да бъде приета от Елоиза Хътуил, тя се озова пред дребна закръглена женичка с тънки устни, тлъсти пръсти, обкичени с пръстени, със странно трескав и твърд поглед, която първо я разпита на английски, после на немски, и едва погледна препоръчителните й писма (съчинени от самата Хана)…
… Но в самото дъно на стаята, в която се състоя срещата и която дръпнатите завеси са потопили в полумрак, имаше една полуотворена врата, водеща към още по-тъмна стая. В миг Хана придоби убеждението, че зад тази врата има някой друг, когото тя не вижда, но който вижда нея; и от решението на когото зависеше дали тя ще бъде наета или не…
— Обичам — каза Елоиза Хътуил — моите камериерки да са елегантни. Походете, ако обичате, от този шкаф до фотьойла… Обърнете се, искам да ви видя в гръб… Сега в профил… Приближете се към мен… Разтворете деколтето си… Да, искам да видя гърдите ви, изпитвам ужас от камериерки, които си тъпчат какво ли не под блузите, за да изглежда, че имат големи гърди… Наведете се…
С лице към открехнатата врата на тъмната стая Хана се наведе, след като бе разкопчала горнището на роклята си, и смъкна колкото можа батистената си риза.
— Оправете се — каза Елоиза. — Отидете да чакате оттатък. Ще дойдат да ви дадат отговора.
Отговорът е „да“, Хана бе наета за осемнайсет шилинга на месец, заплата доста над приетото.
„Остава да се разбере защо ми плащат толкова.“
Получи — друго разточителство, което я изненада — десет лири да си купи нови дрехи, шапка и обувки. Инструкциите й бяха дадени от нещо като икономка с безизразно лице, явно и тя от немски произход и с елементарен английски. Тя смяташе, че двете оцелели рокли в червено и черно са прекалено изискани за една слугиня. Икономката се казваше Хартман и имаше съвършено точни представи за вида на тоалетите — само черни рокли със сиви якички и с квадратно деколте…
Отдолу дантела…
Повдигна полата на Хана, запретна я до ханша, кимна с глава:
— Става. Облечена сте като дама, за какво се взимате? Бъдете тук с багажа си вдругиден следобед, готова за път. Имате ли роднини в Австралия?
— Петимата ми братя — отговори Хана. — Кой от кой по-едри. Истински великани.
На 19 август 92-а тя плати на госпожа Смитсън останалите трийсет и два шилинга, които й дължеше. А в платнената си чанта, където над личните рокли бе наредила униформите си на камериерка, тя пъхна чисто новия бръснач нож от шефилдска стомана с кокалена дръжка, способен да разцепи косъм на две (сигурна беше, тъй като го бе опитала), който бе купила същия ден.