На следващия ден, 21-ви, един файтон с купе чакаше пред вратата на хотела. Караше го някакъв мъжага с морковено оранжеви коси, който отговаряше на името Мика Гън и служеше у Хътуилови. Поеха по път, който прекосяваше лозята. Файтонът имаше само две истински места и пейка срещу тях, наричана „предница“ и която Лотар галантно избра за себе си, оставяйки на двете жени тапицираните с кадифе седалки. Много бързо Елоиза заспа, като хъркаше с отворена уста. По бузите й се стичаше пот и тя от време на време се полусъбуждаше, за да поиска да бъде напръскана с одеколон…
— Къде сте учили немски?
На въпроса на Хътуил, чиито колена докосваха нейните, Хана отвърна първото, което й дойде наум: че е живяла във Виена (надяваше се той никога да не е стъпвал там, какъвто изглежда бе случаят), после бързо отклони разговора към тема, която я интересуваше много повече: как се забогатява в Австралия. Той се усмихна подигравателно: „Защото вие смятате да забогатеете?“. Тя се задоволи да издържи погледа му и ето че той заговори за имотите на Хътуил, за лозята (местата, през които минават бяха техни), за мините за злато, но и за мед, желязна руда и въглища, всичките в Нови Южен Уелс, навътре в колонията близо до Батърс, Литгоу, Кобар… Показа на Хана тези места на една карта. Пътят, по който вървеше файтонът, беше направо ужасен и на два-три пъти Лотар връхлетя право върху събеседницата си, която не успяваше да разбере дали тези допири са волни или неволни…
… До момента, в който самата тя политна, подхвърлена във въздуха от ново друсване.
Когато в пет часа сутринта напуснаха Олбъри, дилижансът с впряг от четири коня, принадлежащ на пощенската служба на Нейно величество, вече беше тръгнал. Файтонът го настигна към осем часа, защото голямата кола бе заседнала върху дънера на едно дърво, почти веднага след като в галоп бе преминала един брод. Никой от деветте пътника, наблъскани на четирите места на официалния впряг, не беше сериозно ранен и всъщност катастрофата сякаш бе развеселила всички. „Тия австралийци са кой от кой по-откачени“ помисли си Хана. Файтонът продължи пътя си, след като Гън и Лотар Хътуил помогнаха да изправят преобърнатата кола. Последва петнайсетчасово пътуване, прекъсвано от кратки спирания, запечатало се в паметта на Хана като най-лошото, което бе предприемала. Пейзажът беше планински или поне така изглеждаше на Хана, която бе виждала само равнини. Въздухът ставаше все по-топъл и влажен, нощта донесе съвсем слаба прохлада. Часът беше два през нощта на 22 август, когато колата премина по един мост…
— Мъръмбиджи — отбеляза Лотар Хътуил.
Мостът беше безкраен, дълъг почти една английска миля и въпреки пълното си оглупяване след милионите тръскания, Хана забеляза по реката многоцветните светлинки на параходите, които сякаш бяха седнали на странични водни перки.
— Гундагаи — осведоми я отново Хътуил.
Двайсет минути по-късно файтонът навлезе в алея, оградена от неизбежните евкалипти. С фенери в ръце прислугата се втурна към тях. Направо вдигнаха на ръце Елоиза, хъркаща оглушително като всички камбани на Варшава, и я отнесоха в апартамента й.
Залитайки, Хана достигна до стаята, която й посочиха. Нямаше сили дори да се съблече. Заспа като застреляна. С една последна мисъл в главата: беше само на един ден път от братовчеда Шлоамел.
Усещането, че една ръка я хваща за глезена, я събуди.
Беше се съмнало. Лотар Хътуил седеше на леглото й, облечен във великолепен костюм с цвят на слонова кост и жилетка от алена коприна, малко златно зърно, инкрустирано с перла, бе забодено на вратовръзката му. Той предугади въпроса, който щеше да му бъде зададен.
— Десет часа сутринта. Жена ми изобщо няма нужда от услугите ви, тя ще се събуди в най-добрия случай едва утре. Това се повтаря при всяко пътуване.
— Ръката ви — каза Хана.
— Другояче няма да ви докосна. Освен ако не ви се иска. На вас иска ли ви се?
Досега бе лежала на една страна, сега се обърна по гръб и го изгледа втренчено, отначало странно размекната, все още отпусната от съня, изтощена. Пред прозорците бяха спуснати от онези неща, които тя никога не бе виждала и които бяха направени от тесни дървени летвички, препречващи палещото слънце; в неподвижния въздух на стаята се усещаше доста натрапчив аромат на евкалипт.
От глезена ръката без да бърза пропълзя още малко по-нагоре под полата; отмина коляното, докосна вътрешната страна на бедрото.