— Всъщност не.
— Мъж?
— Не такъв мъж, за какъвто вие си мислите — отговори тя. Протегна се, като все така криеше ръка под възглавницата и добави: — Жадна съм.
Вярно е, че гърлото й беше пресъхнало, но в същото време опитваше нещо. Опитът беше многозначителен: Лотар Хътуил стана, оставяйки на леглото широкополата си шапка, после се върна с чаша вода. Междувременно Хана бе седнала. Тя пиеше, а той стоеше прав пред нея. Не бързаше, вече беше съвсем разсънена, но с доста разнебитено тяло от двайсетте и един часа, прекарани в колата. Отпуснатостта бе изчезнала, машинката в главата й бе възвърнала бързия си ритъм, анализираше всичко. Нито за миг досега не се бе съмнявала какво ще прави, щом стигне в тази затънтена дупка на Австралия: щеше да зареже задълженията си на камериерка и по възможно най-късия път щеше да отпраши към Сидни. Това беше целта й още при тръгването, тя се бе вкопчила в нея с последни сили и не бе имала време да отдаде достатъчно внимание на другия въпрос, който всъщност беше по-важен: какво щеше да прави в Сидни, когато най-сетне се добереше до там. Мислила бе, разбира се, но нищо не бе измислила. Естествено, че нямаше да отглежда овце или да рови земята като къртица, за да вади злато, мед или нещо още по-смешно, въглища: „Мисли разумно, Хана, ти действително нямаш нужните физически качества. Пък и в най-добрия случай ще са ти нужни петнайсет години, за да забогатееш. Освен това си жена и следователно, по принцип, за да забогатееш, разполагаш само с две известни средства: да проституираш с индустриални темпове или да се ожениш за някой мъж с много пари, който ще те обсипе с бижута, стига да си достатъчно гальовна… Ужас!
… Мъж като Лотар Хътуил, който, ако добре разбирам какво се опитва да ми каже, няма да се противопостави на идеята да убие жена си, ако малко му помогна… Още една причина да изчезна оттук по най-бързия начин…“
Остави чашата си, чието съдържание бе пила колкото се може по-бавно. Не беше сигурна, че е разбрала правилно Лотар Хътуил; той може би всъщност изобщо не възнамеряваше да убива жена си. Попита го:
— Така ли се изповядвате на всички камериерки?
— Не — отговори той усмихнат.
— Само на мен ли?
— Само на вас.
Конски тропот навън. Той извади от джобчето си часовник и го погледна. Тя наблюдаваше ръцете му. — Едно нещо забелязвам веднага у мъжа, Лизи, преди устните, очите, усмивката или зъбите: ръцете му. Харесвам хубавите, поддържани, разумно силни ръце. Те казват много в зависимост от това как стискат, ръкомахат без причина или пък са спокойни. Винаги малко съм се притеснявала, но още повече съм била привличана от мъж с хубави ръце, които умее да владее.
Ръцете на Лотар Хътуил, след тези на Тадеуш, бяха най-забележителните, които Хана някога бе виждала. — Лизи, никога не се доверявай на мъж с едновременно спокойни и гъвкави ръце…
— Трябва да замина. Няма да ме има два-три дни, отивам в Аделонг, на двайсет и пет мили на юг. Миналата нощ минахме оттам, но вие спяхте. Жалко — там Елоиза има две златни мини. И понеже вие така много се интересувате как да забогатеете…
Той протегна ръка и с показалеца и средния пръст я принуди да спусне клепачите си.
— Очите ви са същински пушки, Хана. Ще се видим пак, разбира се…
През следващите две минути тя гледаше от прозореца как той яхва коня и потегля, обграден от двама мъже, които сигурно бяха телохранителите му. Във всеки случай те носеха пушки през рамо и странни шапки с обърната и закрепена за дъното периферия.
Тя още четвърт час гледа през щорите. Алеята с евкалиптите се падаше вдясно. Наляво се виждаше реката. Къщата беше голяма и от едната й страна имаше дървени бараки, които вероятно бяха конюшни. Никъде не се виждаше жива душа. „Клопка ли е, Хана? Всичко изглежда много лесно…“
… Би искала да знае, например, къде е едрият червенокос дангалак, Мика Гън…
Мисълта, че трябва да открадне кон, малко я натъжи. Но то нямаше да е истинска кражба: в Яс, където щеше да хване влака за Сидни щеше да остави коня на някое доверено лице да го върне на Хътуилови. А имаше ли изобщо друг начин да се оправи? Ако не се махнеше днес, утре вече нямаше да може да се отърве от неукротимата Елоиза. „Още веднъж всичко се нарежда прекалено добре, Хана: Лотар се постара да те извести, че ще отсъства, че жена му ще те потърси най-рано след ден… Дори ти остави карта на страната, прекалено е хубаво, за да е истина…“