За последен път преброи парите си — оставаха й двайсет и пет лири и осемнайсет шилинга от продадените рокли, плюс една лира и пет шилинга, икономисани от аванса, даден й в Мелбърн за дрехи. Бързо се изми и се преоблече в рокля в кралско синьо от здрава материя, която бе купила специално за целта; забоде на нея безопасната игла, също купена за случая, с която да закопчае полата между краката си, когато щеше да язди като мъж.
… Щеше да забрави бръснача: беше под възглавницата, както Лотар предполагаше. С платнената чанта в ръка (тя все така носеше в нея своите дванайсет или петнайсет книги — „Панаир на суетата“ на Такъри, няколко томчета на Дикенс и своя любим Шодерло дьо Лакло на френски) тя излезе в коридора.
Празен.
Стълбата също. В къщата цареше най-дълбока тишина. Стигнала на приземния етаж, тя отвори вратата; улучила бе още при първия опит — озова се в много хубав кабинет, сигурно на Лотар Хътуил. На масата, поставени на видно място, имаше две книги, подвързани с кожа, явно много пъти четени и препрочитани: „Веселото познание“ и „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. „Сякаш ти предлага да ги вземеш, Хана…“ Ала тя се задоволи само с един лист хартия, който също бе оставен там, до мастилницата и перото. Написа на немски: Ще оставя коня в Яс. Що се отнася до аванса от заплатата ми и цената на пътуването до Гундагаи, ще ви ги върна при първа възможност. Поколеба се, изкушена да добави още нещо, с което да отговори на последните думи на Хътуил, когато той каза: „Ще се видим пак, разбира се“. Накрая се задоволи да се подпише импровизирайки: едно Х и едно Н, леко наклонени надясно и пресечени с една хоризонтална черта, насочена нагоре — подпис, който тя измисли този ден съвсем случайно и който щеше да стане известен.
Върна се във все така тихия и пуст хол. Тръгна отново, но десет метра по-нататък трябваше да се скрие зад една завеса, защото минаваше някой, когото тя не видя. Продължи пътя си, влачейки чантата — „Мендел щеше да каже «проклетата чанта»“, — която вече тежеше като умряло магаре.
Не срещна другиго, докато прекосяваше огромната къща. Най-сетне се добра до конюшнята. Ни помен от коняр. В замяна на това осем или десет коня бяха наредени край хранилките. Спомни си гласа на Мендел: „Конят се яха винаги отляво, малка глупачко… И му се говори, Хана, казва му се, че го обичаш и че разчиташ на него“. Избра си един, който взе за кобила, без да е много сигурна, но който й хареса с искрящия си и нежен поглед. Оставаше да го оседлае: това й отне цели трийсет минути, като междувременно си счупи един нокът. „Накрая ще започна да псувам като Мендел! И сигурно, когато най-после успея да си покажа носа навън, ще видя Хътуил и всичките му служители да припадат от смях“ (Не можеше да се отърси от усещането, че заминаването или по-точно бягството й са програмирани от домакина.)
Най-после успя горе-долу правилно да затегне подкоремния ремък и закачи чантата си на седлото…
… Седна да си поеме дъх — цялата бе плувнала в пот и беше почти изтощена от дългото придържане на седлото с протегнати ръце.
— Слушай… — каза тя тихо на кобилата. — Можеше поне да коленичиш, както правят май камилите. Във всеки случай ще тръгнем заедно или поне така се надявам. Разчитам на теб, безкрайно те обичам, иска ми се да вярвам, че ще проявиш поне малко женска солидарност. Ако не ме хвърлиш от гърба си, вече ще е нещо. Не съм много умел ездач…
Отговор не последва. „Вярно, че й говорих на идиш.“ Напуши я луд смях — от нерви. Хвана животното за повода и, идиш или не, установи, че кобилата я следва. След минута беше навън, под палещото слънце, почти убедена, че не са я видели. Избягвайки алеята, тя тръгна през горичка от акации. Едва четвърт час по-късно, с помощта на дънера на едно съборено дърво тя се метна на кобилата и се настани на седлото.
Тръгна по северния път, изключително горда от себе си…
… И едва в този момент забеляза, че Мика Гън я следва.
Когато тя спираше, спираше и той, тръгнеше ли, той отново поемаше след нея. Не беше възможно да се лъже, това бяха неговите червени коси и фигура на плашило. Нямаше съмнение и за стратегията му: следваше я, без да предприема нищо друго. Помисли си да го извика и да му обясни, например че просто е излязла, с абсолютното съгласие на Лотар Хътуил, да разгледа околността. Но той непрестанно стоеше надалеч, неподвижен на едрия си, почти жълтеникав кон, чакайки съвсем търпеливо тя да продължи пътя си; единствения път, когато Хана направи опит да се приближи до него, той беше накарал коня си да отстъпи назад. Едно от двете, както щеше да каже Мендел Визокер: или изпълняваше дадени му заповеди или действаше по своя инициатива…