… и щеше да я бутне в първата срещната австралийска пропаст.
Макар да вярваше повече на първата, отколкото на втората хипотеза, тя извади от чантата и пъхна в пазвата си бръснача със седефената дръжка. „Трябваше да стана лекар с този мой вкус към изкормването на хора!“
Минаха два часа, после още два без нищо в това странно преследване да се промени. Прекосяваната местност беше прекрасна дори за загрижената Хана: пътят вървеше край склона на планината, която се издигаше над долината Мъръмбиджи, въздухът беше по-свеж, почти щипеше…
… А Мика Гън продължаваше да върви зад нея, като непрестанно внимаваше разстоянието между тях да е почти триста стъпки. Изобщо не правеше опит да се приближи. Дори когато тя прекоси и подмина без да спре, пред волските погледи на няколко фермери, малка група къщи, струпани около бяла църква — по-късно щеше да научи, че мястото се казва Югионг. Дори и когато пътят се стесни и залъкатуши между дърветата. Това досадно и мълчаливо присъствие след нея започна да опъва нервите й, които инак бяха много здрави.
Освен това и най-вече тя усещаше как я обхваща изтощението и се прибавя към съвсем осезаемите болки от загрятото седло: схващанията от предишния ден се смесваха с острите болки в корема — защото отгоре на всичкото беше и с мензис! „О! По дяволите, защо съм жена? Не можеше ли поне това да почака малко?“ Почувства, че я втриса, и то все по-силно с всяка отхвърлена миля, до такава степен, че започна да вижда Мика Гъновци навсякъде. В един момент откри, че говори за Тадеуш на кобилата. Която наостри уши и показа интерес. „Или така ми се струва. Но когато я чуя и да ми отговаря, ще съм напълно откачила.“ Ако се съдеше по залязващото слънце, беше доста след шест вечерта, когато зад последния завой тя зърна сводовете на метален мост, подобен на описания от Лотар Хътуил: тя е в Яс. Когато се смъкна от седлото, изпита огромно облекчение, но много скоро действителността се наложи: самото пристъпване беше цяло изтезание. „Отгоре на всичкото съм и смешна!“ Залитайки под погледите, тя влезе във фоайето на хотел „Комършъл“ посред страхотна врява. Фактът, че бе единствената жена, още повече засили чувството й, че е нещастна и изоставена. Както и беса й, който за щастие я отведе до рецепцията, чийто плот беше на равнището на очите й.
— Болна ли сте? — разтревожи се администраторът.
— Не повече от вас, идиот такъв — отговори тя, принудена да вика, за да преодолее врявата. — Искам стая, без мъж вътре, ако е възможно, разписанието на влаковете за Сидни и цената на билета.
Той й даде и трите. Попита я дали иска да вечеря. Тя отвърна „не“, преди още да е помислила — цялото заведение беше претъпкано с мъже, очевидно замаяни от толкова бира, голяма част от тях се бяха струпали около едно раздрънкано пиано и пееха в хор рефрени, от които тя разбираше една дума на десет. Бързаше само за едно, да е сама и легнала… По корем!
Стаята, която й бяха дали, беше точно над големия салон и тя с часове остана в полумрака с широко отворени очи, разкъсвана от глад, разтърсвана от желание да повърне, изгаряща от температура, без да знае от какво всъщност я боли най-много — от схващанията, от претрития задник или от менструацията. Хвана се още веднъж, че си говори сама: „Искаше да дойдеш в Австралия? Ето те тук. Това не е страна за жени, ако изобщо съществува такава страна. А отгоре на всичкото искаш да забогатееш. Не ме разсмивай. Я се погледни!“ В един момент, просто за да се убеди във всичко лошо, което мислеше за себе си, тя се довлече до стенното огледало и сардонично се загледа в една чорлава Хана, бледа като смъртник, с изпити черти и сенки под очите: „Ще уплашиш даже кенгуру“.
Сънят все пак успя да я надвие, въпреки че на два метра под нея, от другата страна на тънкия дървен под, пиянските гласове не спираха да се дерат.
На другия ден, когато излезе от хотела олюлявайки се, Мика Гън седеше отпред и я чакаше.
Беше изпила малко хладък чай, но го повърна веднага, като спазмите я измъчиха още повече. Изстиналите през нощта мускули се надпреварваха кой да я боли повече; всяка крачка изискваше просто героизъм, а коремът я болеше така, че й се крещеше. Мика Гън я гледаше как идва към него. Съвършено безразличен, той спокойно тъпчеше една къса лула, вадейки тютюн от кожена кесия. Пръстите му бяха отвратителни, тънки и кокалести, като цялото му тяло, но с деформирани върхове. Очите му имаха доста стъписващ кафяво-жълт цвят, сякаш неестествен, нездрав, заради контраста с червените коси.