— Дълго ли ще ме надзиравате?
— Yep.
Той запали лулата си и отвратителната остра миризма на тютюна, който пушеше, едва не накара Хана отново да повърне.
— Дълго ли ще ме преследвате?
Той тръсна глава, все така стискайки със зъби късата лула. „Бих го убила с радост“, помисли си Хана.
— Ще ми попречите да се кача на влака?
— Nope.
— Заповеди ли сте получили за мен?
— Yep.
— Заради коня, който взех?
— Nope.
— Заповеди от кого?
Той изпусна облаче неназовима воня и това беше единственият отговор. Дали въобще знаеше нещо друго, освен „уер“ и „nope“, вероятно „да“ и „не“? Хана с удоволствие мислеше за убийство; ако беше мъж, щеше да му счупи носа и всичко останало със страхотни юмручни удари и щеше да го накара да изяде лулата си, както беше запалена. „О, Мендел, защо ме изоставихте?“
— Трябва да ви кажа нещо — каза тя. — Вие сте най-миризливата и най-гнилата отрепка в Австралия. Ясна ли съм?
— Yep — отвърна Мика Гън с очарован вид.
Непонятно защо в този момент на Хана страшно й се прииска да се разсмее.
„Да сменим тактиката, помисли си тя, инак този нещастник ще върви подире ми докато съм жива. А това ще позволи на Хътуил, мъжа или жената, да ме пипнат и може би да ме изпратят в затвора за кражба… Или даже по-лошо: да ме забъркат в съпружеско разчистване на сметки.“
— За коня най-напред — каза тя. — Вие ли го взехте?
— Yep.
— Сега да говорим делово. Ще престанете ли да ме преследвате, ако ви дам два паунда?
— Nope.
— Пет паунда?
— Nope.
— Десет лири?
В жълтите очи се появи колеблива светлинка. Хана имаше двайсет и шест лири и три шилинга. Билетът за влака до Сидни струваше пет лири и десет шилинга. (В една лира имаше двайсет шилинга, ама че глупава система!)
— Двайсет — каза Мика Гън.
— Петнайсет.
Той завъртя глава. „Ще падна, мислеше си Хана. Ще се просна с разперени ръце по средата на тази улица накрай света и ще съм препускала за нищо.“
— Добре, двайсет — рече тя. — Но при едно условие: ще оставя парите на съдържателя на хотела, който ще ви ги даде след тръгването на влака. Два часа след това.
Довлече се до гаричката на края на силите си, а по бедрата й се стичаше кръв. На моменти виждаше двойно.
— Пет лири и шестнайсет шилинга — каза чиновникът от железницата на Нови Южен Уелс.
— Казаха ми, че цената била пет лири и десет.
— Миналата година, да. Но не и според новите тарифи.
Тя се вкопчи в гишето, обхваната отново от световъртеж. Изгаряше от температура.
— Сигурна ли сте, че ще можете да пътувате, госпожице?
— Убедена съм. Гледайте си работата.
Тя виждаше двама, а понякога и трима служители. Което нямаше да е толкова страшно, ако не беше усещането, че самата тя има четири ръце и две торбички. До такава степен, че беше неспособна да преброи парите и затова събеседникът й трябваше да отдели банкнотите от монетите.
— Би трябвало да се приберете да си легнете, госпожице, и да вземете влака друг ден.
— Вървете по дяволите.
В състоянието, в което беше, нямаше друго спасение, освен злобата. С упоритостта на пияница, тя преброи седемте шилинга, които й оставаха и с които трябваше да плати и хотела. Служителят й даде билет. „Влакът тръгва в пет часа следобед, уточни той. Ако няма закъснение.“ Беше едва осем часът сутринта. Тя се върна в хотел „Комършъл“, най-после освободен от крещящите бушмени. Милостиво й позволиха да задържи стаята до заминаването си. Пак се завлачи, този път по стълбите, и преди да се строполи на матрака, изми облените в кръв бедра. Едва си бе легнала, когато на вратата се почука и тя отново трябваше да стане и да махне стола, с чиято облегалка бе залостила дръжката. Отвори на младо момиче с едри червени ръце, което й носеше австралийска закуска: огромен шницел отгоре с три яйца, плуващи в мазнина. Да ти се доповърне. И тя повърна, въпреки че стомахът й беше празен от почти трийсет часа.
— Вън!
Върна стола обратно и си легна, мъчейки се да не заспи от страх да не изпусне влака.