— Само за момент, моля — каза много учтиво момиченцето. Остави вратата отворена и се отдалечи. Върна се с висока жена, попрехвърлила четирийсетте, абсолютно рижава и със същите зелени очи. За трети път Хана назова името на братовчеда Шлоамел. Жената поклати глава:
— Предишният наемател май така се казваше. Но името му беше Сам.
— Преместил ли се е?
— В известен смисъл — отговори рижавата жена. — Замина за Америка.
Преди няколко месеца. Във всеки случай вече не живееше на улица „Гленмор“.
— Роднина ли ви е?
— Приятел — отвърна Хана, мъчейки се да държи очите си отворени, ала най-вече просто да остане права. Прекалено, това беше прекалено… Защото тя, разбира се, не се бе съмнявала, че братовчедът Шлоамел е имал някаква причина да не отговори на телеграфното й съобщение, но чак такава…
— Просто приятел — повтори тя. — Безкрайно ви благодаря, госпожо.
Криво-ляво смогна да се обърне, тръгна обратно по алеята между хортензиите към чантата, оставена на входа на градината. Успя да повдигне тези десет или петнайсет тона.
И, бум, строполи се.
Отвори очи и видя, че лежи на диван в същия син цвят като вратата. Срещу нея на другия край тихо седеше момиченцето, държеше русата кукла надолу с главата и разглеждаше Хана със сериозен вид.
— Събуди ли се?
— Като че ли.
— Мама казва, че сигурно си гладна. Гладна ли си?
— Съвсем не.
— Мисля — каза момиченцето, — че си голяма лъжкиня, защото сигурно си страшно гладна.
Хана успя да му се усмихне:
— Защо държиш куклата надолу с главата?
— Чакам да се оригне. Току-що я нахраних. Нарича се Франкенщайн.
— А ти?
— Лизи Маккена — отвърна момиченцето.
9.
Колийн Маккена
През 1892 г. Маккена вече от единайсет години живееха в Австралия. Пристигнали бяха тук от Индия. Дъгал, бащата, беше роден в Бомбай през 1843 г.; завършил бе образованието си след четиригодишно обучение в Англия, където бе получил и дипломата си на строителен инженер, там се бе оженил, за ирландка от Голуей, католичка като него, която се бе съгласила да го последва, когато през 1865 г. той се върна да строи мостове по Ганг и други екзотични реки. Несъмнено той щеше да остане завинаги в страната, където се бе появил на бял свят, ако не беше инатът на съпругата му, която така и не свикна с Индия, със задуха и комарите й, но най-вече, ако не беше последователната смърт на две от децата им, поминали се от треска. Тъй като беше за предпочитане пред Англия, а и за да не загуби положението си на сахиб, Дъгал си намери работа в държавния сектор на австралийската провинция Куинсланд. Маккена бяха прекарали година в Туомба и Брисбейн — железопътните линии, а следователно и мостовете отиваха все по-далеч и накрая се съединиха с тези в Нови Южен Уелс, — преди да сменят мястото и да се установят в Сидни. Лизи беше най-малкото от всичките им деца и беше единственото момиче. Тя имаше петима братя…
… Или по-точно четирима братя, които живееха с нея, Дъгал и Колийн в къщата на улица „Гленмор“. За петия, Куентин, Лизи знаеше много малко — просто че той съществува, но в никакъв случай името му не трябва да се произнася, сякаш изобщо не го е имало.
Лизи никога нямаше лично да срещне Куентин и това щеше да е голямата мъка в живота й…
Всичко това Хана щеше да научи по-късно, в момента то изобщо не я интересуваше. Тя най-после седеше на маса, пред чиния с варено говеждо и зеленчуци, под погледите на седем чифта очи, три зелени и четири сини. Мъжете й бяха представени по реда на прибирането им, със същата непринуденост, с която я бяха поканили на вечеря. Имаше чувството, че всички Маккена в Австралия са се струпали край нея и намираше, че са доста за наведнъж. Дъгал и Колийн, родителите, седяха в двата края на масата, а останалите бяха подредени според възрастта: най-големият, Род, на двайсет и шест години, Оуен, на двайсет и четири, Патрик, на двайсет и една, Алекс, на деветнайсет и Лизи, която беше почти на десет.
За Хана беше ново и удивително преживяване да попадне сред истинско семейство, каквото тя нямаше от седемгодишна възраст. Семейство на чужденци отгоре на всичко, което според нея живееше в невероятен лукс, вечеряше на бродирана покривка, отрупана със сребърни прибори и порцелан, с объркващо количество ножове, вилици, лъжици и чаши. И чийто среден ръст беше впечатляващ: най-малкото от момчетата още не бе достигнало баща си, а вече беше по-високо от Мендел и почти колкото Тадеуш. Чувстваше се като фокстериер, поканен да сподели храната на котило санбернари.