Лизи, ти често си казвала, че в деня, когато за първи път ме приехте в къщата на улица „Гленмор“ съм заинтригувала цялото ти семейство и теб. А аз бях много повече от заинтригувана: откривах съвсем друг свят. Днес, от разстоянието на времето и на всички превратности на живота през последвалите петдесет години тези неща са ми ясни. Защото каквото и да бях правила във Варшава, тогава аз идвах направо от едно откъснато, затворено в себе си пространство, което по онова време може и да не се наричаше гето, но си беше истинско гето. Познати ми бяха единствено пренаселеността, струпването, безредието… С всичките им последици: забележително чувство за солидарност редом с изключително скъперничество, тесногръдие, отричане на новостите, бягство в миналото. С течение на времето и жестокостите евреите от Русия и Полша, които щяха да бъдат три четвърти от всички евреи в Новия свят, бяха свикнали да живеят по този начин. Най-интелигентните сред тях, а някои бяха дяволски умни, пропиляваха способностите си в изучаване на Свещените книги. Това често им даваше изключителна интелектуална проницателност, която обаче не служеше за нищо и нямаше приложение извън затворения свят, в който живееха… Не служеше за нищо, освен всичко да обяснява и оправдава…
Спомням си еврейските улици във Варшава, Лизи. Казват, че били поетични. Аз нямам такива спомени. Аз си спомням само обикновени прегърбени и слаби хора, прилични на доживотни затворници, вечно очакващи удар, който в крайна сметка не закъсняваше…
… Аз съм от първите заминали. Не зная защо, но бях различна. Заминах мразейки света, който напусках…
… И изведнъж попадам у вас и се озовавам в истинско семейство… Но откривам преди всичко хора, уверени в себе си, на които никога няма да им дойде наум да се страхуват от обществото, в което живеят…
Защото живеят с твърдото убеждение, че това общество е длъжно да се нагоди по тях, а не обратното, че то им е в услуга…
Бях невероятно очарована, Лизи…
… Очарована, но недоверчива: десетте години след смъртта на баща ми ме бяха научили да се съмнявам във всички…
С изключение на Мендел, разбира се.
— Още малко чай? — предложи Колийн Маккена.
— Благодаря, не.
— А торта?
— Също не, наистина. Вечерях чудесно.
Настъпи тишина. В гърлото на Хана изведнъж заседна буца. Невероятно, но за първи път в живота си изпитваше смущение. За щастие през половиния час, откакто вечерята беше свършила и бяха минали в хола, Дъгал говори без да спира, така че Хана си мълчеше. Дъгал се беше заплеснал и не спираше да разказва за всички мостове, които е построил, беше подхванал любимата си тема — разстоянието между релсите, което било различно в отделните австралийски колонии. Това не било много практично, тъй като всички тези системи трябвало да се свържат помежду си, в Индия, до Кроманделския бряг, били направени по-умно. Хана изобщо не бе чувала тези имена, а още по-малко разбираше изрежданите технически думи: вагонетки, подпори, баласт, решетка и т.н., да не говорим за всичките сахиб, серанг, нулах или бхистии, за които се съмняваше, че са английски.
От няколко минути разговорът беше тръгнал в друга посока и отново не й даваше възможност да се намеси, при положение че желаеше това (но случаят не беше такъв, тя умираше за сън). Дъгал Маккена нямаше особено високо мнение за заселниците в Австралия. Според него повечето бяха преки потомци на каторжниците, свалени в Порт Джаксън и тук, в Сидни, или пирати от Дампир; той порица бъдещите австралийци, но за най-голямо учудване на полузадрямалата Хана, която никога не бе допускала, че е възможно син открито да противоречи на баща си, Род взе тяхната страна, цитираше Лоусън, Фърфи и Патерсън и дори твърдеше, че ще дойде ден, когато Австралия ще скъса връзките си с Англия…
— Вече си тръгвам — заяви Хана, като използва едно кратко затишие в спора.
Тя стана и всичките мъже в салона също се изправиха, което я учуди, но още повече я смути. От около три часа беше у Маккена, а досега не бе успяла да каже кой знае какво за себе си. Беше поднесла на домакините една от обичайните си измислици — не така обичайна, все пак — французойка е, живее в Париж, нарича се Ан дьо Лакло, пътешества из Австралия за развлечение и само минава през Сидни да се види със стария си възпитател Сам Визокер. Но щом като той е заминал за Америка, не й остава нищо друго, освен да се върне в Мелбърн още утре, както е дошла, с влак; Мелбърн, където родителите й я чакат…