— В кой хотел сте отседнали? — пита Колийн Маккена.
— В „Импириъл“ — рече бързо Хана, без изобщо да знае дали в Сидни има хотел „Импириъл“.
В зелените очи на Колийн Маккена блесна подигравателно пламъче:
— И смятате да стигнете дотам пеша, влачейки тази огромна чанта? На колко сте години?
— На двайсет и една. Свикнала съм да пътувам сама.
Колийн се засмя.
— Ще спите тук, естествено. В стаята на Лизи има голямо легло; ако успеете да я накарате да млъкне, несъмнено ще прекарате спокойно нощта. Настоявам, госпожице! Род! Вземи багажа й, ако обичаш!
„Госпожице“ на френски, „настоявам“ също. Род, който беше най-малко двуметров, ако ли не и по-висок, хвана платнената чанта и тръгна към горния етаж. Хана усети леко втрисане. Съвсем вярно беше, че не знаеше къде да отиде, а пък и с една лира нямаше да стигне далеч. Но вълнението й беше от съвсем друго естество: с изключение на Мендел Визокер, тя не си спомняше някой друг да е проявявал към нея приятелско чувство, да не говорим за повече… Сведе глава, отново я вдигна и погледна цялото семейство, което също я гледаше.
— Никога не съм се казвала Ан дьо Лакло. Истинското ми име е Хана и съм еврейка от Варшава.
Колийн спокойно се усмихна:
— Имаме достатъчно време да пийнем още малко чай. Лизи, ти отиваш да си легнеш. Веднага, ако обичаш. Утре сутринта си на училище. И никакво бъбрене.
Очевидно това „никакво бъбрене“ се отнасяше и за Хана.
Осем и половина сутринта на другия ден. Къщата беше учудващо тиха, но в тази тишина нямаше нищо потискащо, нищо тревожно, това беше спокойствието на дом, в който всичко е наред. Хана слезе долу облечена в едната останала й рокля в черно и наситено червено, но без обувки — скитането из улиците на Сидни отново бе разранило стъпалата й.
— Тук съм.
Гласът идваше от едно помещение до стълбите вляво. Хана прекрачи прага и завари Колийн седнала до масата в кухнята и хванала с две ръце чаша, пълна с чай.
— Всяка сутрин все същото — страхотна бъркотия като при битка, а после изведнъж настъпва спокойствие. Добре ли спахте?
— Като заклана.
— Голям зор видях да накарам Лизи да не дърдори, когато я измъкнах от леглото тази сутрин. Беше възбудена като бълхичка.
— Нищо не съм чула.
— От колко време сте в Австралия?
— Пет, почти шест седмици — отговори Хана, решена никога повече да не лъже.
— Чай? Много е топъл, внимавайте. Налейте си.
Замълча. Зеленият поглед се спря на босите крака:
— Варшавски обичай, предполагам?
— Във Варшава винаги ходим боси сутрин, когато се измъкнем от бараките си. След което, облечени в животински кожи, ядем корени.
— На колко години сте всъщност?
— Седемнайсет и четири месеца. Родена съм през април.
— Нямате ли роднини в Мелбърн?
— Никакви.
— А в Австралия?
— Никого. Познавам само братовчеда на Сам Визокер. Казва се Мендел. Той е в Европа.
— Пари?
Хана се поколеба. Не от вкус към лъжата, а за да не изглежда…
— Една лира — каза тя.
— Една или две препечени филийки?
— Две, ако обичате.
— Масло и портокалов конфитюр? Освен ако не искате стек с яйца. Това се яде сутрин в Австралия.
Погледите им се срещнаха и те се усмихнаха една на друга.
— Трябва да се погрижим за раните по петите. Могат да се възпалят.
— Уханна — каза машинално Хана с пълна уста. — Или още по-добре еньовче. Ако е уханна, прясното растение се смачква, налага се върху раните и всичко минава за миг. Но не знам дали ги има в Австралия.
Колийн Маккена наистина беше страшно висока, имаше много дълги крака, относително тесен ханш и едър бюст; не беше особено хубава и вероятно никога не е била; червендалести бузи, смес от непохватност и сигурност в движенията, винаги изглеждаща сякаш ей сега се е върнала от енергична разходка из ирландските поля, с решителността на жена, която е родила седем-осем деца, две от които са умрели, а живите са като колоси. Ала цветът на лицето й беше жълтеникав, сините кръгове под очите бяха първите признаци на болестта, която щеше да я отнесе. — Лизи, обикнах майка ти в мига, когато я видях. Сред всички мъже и жени, които съм срещала, тя е една от редките личности, ако ли не и единствената, която ме накара да повярвам, че съм можела да бъда по-различна. Ако я бях познавала по-рано… Тя ме научи на нежност, доколкото съм способна на това, и на малкото снизходителност, която притежавам…