Колийн попита с нос, забит в чашата:
— Откъде така познавате билките?
— От майка ми. Тя ме научи само на това.
— Жива ли е?
„Не лъжи, Хана!“
— Не зная — каза Хана. — Не съм я виждала от поне две години.
В кухнята не се чуваше друг шум, освен тиктакането на стенния часовник с медно махало. Във въздуха все още се носеше миризма на препечени филийки, въпреки че Хана вече бе погълнала сандвичите си. Беше привилегированият момент за майките с многобройна челяд — бурята, причинена от мъжа и децата е отминала и имат още малко време, преди да се втурнат да оправят къщата; така както се възстановяват щетите от циклон, чието повторно минаване е неизбежно.
— Имам един час — рече тихо Колийн с точно премерена непринуденост. — Не сте длъжна да ми разказвате каквото и да било.
Бяха седнали в двата края на масата, една срещу друга, очи в очи, чувствайки взаимната симпатия, която неудържимо нарастваше, подобно на прилив.
Хана започна да разказва.
Не пропусна нищо, говореше с онзи малко отнесен, почти безличен или леко саркастичен глас, с който винаги щеше да говори за нещата, на които държеше. Това беше нейният начин да се предпазва от вълнението, да го филтрира и по този начин да успява да овладее вулкана в себе си.
Разказа всичко за баща си (за него щеше да говори само пред Колийн и Лизи, пред никой друг), за потока и сайванта на Темерл, за Мендел Визокер, размахващ ока, за щетъла, за Тадеуш, за отиването във Варшава, за Добе Клоц, за трите магазина, за Пелте Мазур, за развръзката…
(Тогава осъзна и сподели с Колийн, че най-голямо угризение изпитва за Пинкош. Тя не го беше видяла, ала Мариан Каден бе присъствал на докарването на трупа на улица „Гойна“: „Хана, очите му бяха широко отворени и изцъклени, никой не успя да ги склопи“. През целия й живот, всеки път, когато се замислеше за Варшава, в паметта на Хана щеше да изниква споменът за разширените от смъртта огромни черни очи на безмълвния Пинкош — спомен, много по-силен от този за Тадеуш, за Мендел и за всички останали, които щеше да срещне по пътя си.)
За дългото пътуване до Австралия нямаше какво толкова да разкаже. Приписа на безкрайното пътуване, на объркаността, на рязкото си потопяване в непознатото невероятната непредпазливост, която бе проявила в Мелбърн като се бе оставила да й откраднат всичките пари. А те не са и нейни, тя само е трябвало да ги пази, докато Мендел се появи.
— Ето защо нямам избор — каза тя. — Трябва да стана страшно богата и то бързо.
— Защото приятелят ви Визокер ще избяга от Сибир и ще дойде при вас?
— Да — простичко отвърна Хана.
— Каква увереност.
— Абсолютна.
— Говорех не само за вашата вяра във Визокер, а и за убедеността ви, че ще станете „много богата“.
— И то бързо — добави Хана.
— Бързо. Имате ли идея как да го постигнете?
— Още не.
— Тук, в Сидни ли, ще натрупате състоянието си?
— Достатъчно трудно се добрах дотук, за да си тръгна.
Усмихнаха се една на друга. В края на разказа си Хана описа престоя си в Мелбърн, как е успяла да продължи пътуването си, срещата си с Хътуилови…
… И за Мика Гън.
Колийн Маккена остави чашата.
— Рижавият ви е проследил чак дотук?
— Не го видях, когато си тръгвах от гарата. Но в града сигурно е по-лесно да следиш някого, без да бъдеш забелязан…
Ирландката стана и излезе от кухнята. Хана я чу как отваря вратата към улицата, видя я да се връща:
— Никой.
— Сигурно съм сънувала.
— Не ми изглеждате от хората, които халюцинират — спокойно отбеляза Колийн.
Зеленият й поглед изучаваше лицето на Хана, сигурно бе забелязала бледността й, опънатите черти, сенките под очите:
— Да не сте болна?
— Никога през живота си не съм боледувала.
— А той е толкова дълъг… Неразположение?