— ЯШАЛ.
Той не се размърда веднага. Тя отново изкрещя, няколко пъти, без да изпада в паника, дори с някакво удивително спокойствие, докато на няколко метра от нея овъглената стълба се срути, а огънят неумолимо приближаваше. Яша не се надигна, той пълзеше. Все така по корем той се завъртя в полукръг около себе си. Едва тогава успя да отлепи лице от земята и повдигна глава подобно на гущер. Ръцете му се протегнаха напред, ноктите се забиха в сухата земя. Взе да дърпа, напредна с няколко метра. „Скачай, Хана!“ Но заповедта остана на устните му… несъмнено той вече умираше. Хана продължаваше да вика; дори дъските, върху които беше стъпила, вече бяха обхванати от огъня. Яша още един път протегна ръце, сграбчи пръстта с нокти, задърпа. „Скачай, Хана!“ Вече беше на двайсет стъпки от сайванта…
— СКАЧАЙ, ХАНА.
В този вик вложи всичките сили, които му бяха останали, и най-сетне тя го чу. Наведе се през прозорчето и разбра какво се е мъчел да й покаже: копите сено почти под нея. Тя по-скоро се претъркулна, а не скочи, падна от два-три метра. Непокътната отиде при брат си и приклекна.
Лицето на Яша беше заровено в земята. Опита се да обърне брат си по гръб: той изрева като животно, полудяло от болка. Тогава се опита да го извлече далеч от огъня. Съвсем умно се досети, че след като погълнат сайванта, пламъците ще обхванат и копите, сламата, после неожънатото жито, което беше толкова сухо. И тогава Яша щеше да изгори жив, щеше да изгори, защото не искаше да помръдне…
Точно така и стана. Сеното пламна малко преди постройката да рухне. Огънят препускаше, докато тя се напъваше да влачи Яша. Той беше още жив, въпреки счупения гръбнак, докато краката, а после и тялото му бяха обхванати от пламъците. Хана дори видя, че той удря въздуха с ръце и с широко раззината уста й прави знаци: „МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ! БЯГАЙ!“
Тя обаче не искаше да бяга. Онова, което се случи тогава, наистина беше много удивително, като се има предвид, че Хана беше само едно малко седемгодишно момиче, пред чиито очи брат му изгаряше жив, което минути преди това бе научило за смъртта на баща си и което отгоре на всичко за първи път в живота си бе усетило в гърлото си жестокия горчив вкус на предателството.
Тя изтича няколко метра, само колкото да се измъкне от обсега на пламъците. Избягваше да навлиза в изправеното жито, вървеше по вече ожънатите площи, където огънят напредваше по-бавно. Така тя дълго време оставаше с лице към гърчещото се в пламъци тяло. Всеки път, когато имаше време, с невероятно самообладание се спираше, гледаше трупа на Яша и малката конна дружина, която все повече се отдалечаваше. После, когато огънят се доближаваше до нея, отново тръгваше спокойно.
… Докато стига до гумното, направено от плоски камъни — там пламъците не можеха да я настигнат. А оттам и до пътя, който щеше да се превърне в преграда за огъня.
Трийсет и две години по-късно Тадеуш Ненски щеше да разкаже част от тази случка на Елизабет, „Лизи“ Маккена, като нямаше да скрие нищо от своето „предателство“. На останалото, особено на последните минути, Мендел Визокер щеше да стане пряк свидетел.
Мендел Каруцаря се намираше на по-малко от верста — хиляда метра — от горящия сайвант. Той видя появата на конниците при първото им минаване, когато предвождаха тъкачите, тръгнали пеш или с каруци. Скрил бе собствената си каруца и конете в една върбова горичка край потока, не много далеч от мястото, където Тадеуш градеше своята дига. Не му бе първи погром и знаеше механизма на нещата: „Хип, хип, Юда!“ и останалото. И него го бяха налагали със сопи един-два пъти, а веднъж дори бяха убили коня му „за забавление“, казваше той, смеейки се (но хуморът на Визокер беше много особен). Той бързо се бе досетил за целта на този погром — щетъла. Достатъчно беше да се скрие и да чака. И той чакаше. Видя осемте подпийнали войници да се връщат към сайванта, знаеше, че преди това там са се скрили три деца. Свидетел бе на излизането на Яша, на опита му да избяга, на страхотния удар с копието, нанесен му от един от конниците, на падането му. Мислеше, че момчето е мъртво.
Пое риска да се намеси — конниците бяха на двеста метра — едва когато видя дребната фигурка в черна рокля на прозорчето на обхванатия в пламъци сайвант. Да впряга конете, скрити в храсталака, щеше да му отнеме много време, затова започна да тича. Докато тичаше, я видя как скача върху копите, изправя се, кляка до проснатото тяло, а после как си играе с огъня с неестествено спокойствие. На моменти я загубваше от очи; жълтите пламъци и сивият дим сякаш я поглъщаха, но тя винаги се появяваше непокътната, без изобщо да бърза, и всеки път вече замиращото от тичане сърце на Мендел затупкваше с нова сила. Той, който вярваше в дявола повече, отколкото в Бога, почти бе убеден, че вижда ръката на Сатаната в този безумен и бавен танц на едно момиченце около огъня.