— Защо си нарекла куклата Франкенщайн?
— Не съм аз. Така си се казва. Така се е казвала още преди да ми я дадат.
— Кой ти я даде?
— Някой си Санта Клаус, миналата Коледа.
— Все пак странно име за кукла — отбеляза Хана (по онова време тя не бе чела романа на Мери Шели).
— В Полша малките момичета играят ли си на кукли?
— Аз не си играех — отвърна Хана.
На следващия ден излезе за първи път от четири дни. За тази цел Колийн бе получила от съпруга си открита двуколка, теглена от един кон. От него, държейки поводите с жестове, научени от Мендел, Хана откри Сидни. Самият град не я очарова и макар изгледът да й се стори прекрасен с многобройните заливи и заливчета, пейзажът почти не я развълнува: все пак забеляза, че улиците са по-тесни и малко по-стари от тези в Мелбърн и не са така строго геометрични…
— Искам най-вече да видя магазините…
Отначало двуколката се спусна към големия обходен кей, който продължаваше в безброй подвижни мостове и пристани, където бяха закотвени огромните параходи на „Ориентъл Лайн“ и на „Пенайсълър & Ориентъл“, редом с платноходи от всякакви големини, някои луксозни, истински развлекателни кораби, други по-остарели, намирисващи на приключение, натоварени с екзотични стоки. Хана караше двуколката по живописните улички на нос Милърс, напомнящи балтийските — почти като в Данциг — с моряшките си кръчми и магазини за корабна екипировка, излъчващи мирис на катран.
— Наистина ли искате да работите, Хана?
— Не мога да остана вечно у вас.
— Не бързаме за никъде.
Група дрипави, но весели деца обгради колата, бяха разпознали ирландката, протягаха й ръце. Над главите им, повечето руси, Хана съзря върха на Дарлинг Харбър и моста Пирмънт. Колийн взе отзад една върбова кошница и започна да раздава кифли, които бе изпекла специално за тях.
— Забравих — каза тя, — че трябваше да натрупате състояние…
— И то много бързо — отговори Хана, като също й се усмихна.
Колкото и да дебнеше около себе си, дори обръщайки се рязко, евентуално за да го изненада, никъде не видя Мика Гън.
И последните кифли бяха изчезнали: „Нямам нищо повече“, обясни Колийн на децата. Хана се усмихна на едно дребничко хлапе на шест или седем години, чийто жив поглед я забавляваше. Сетне попита:
— Коя е улица „Бърк“ в Сидни?
— Дори не зная къде се намира улица „Бърк“.
— В Мелбърн. Това е най-елегантната улица, там са най-луксозните магазини.
— А, това е улица „Джордж“…
Хана отново подкара коня с едно цъкане с език, точно както правеше Мендел: „Не се справям толкова лошо, все пак“. Двуколката минаваше край градини. Известно време малките унищожители на кифли ги съпровождаха във весел кортеж, но им беше омръзнало и сега колата вървеше по-бавно, навлизайки в голямото движение в центъра на града.
Въпросът дойде почти несъзнателно на устата на Хана и тя го зададе без наистина да мисли, но като видя промяната в досега спокойното лице на ирландката, разбра, че е трябвало да го задържи в себе си.
— Кой ви е говорил за Куентин? — попита Колийн.
— Лизи.
— Какво точно ви каза?
— Че има и един друг, пети брат, освен Род, Оуен, Патрик и Алекс.
— И какво друго?
В гласа на ирландката имаше някаква болезнена и горчива твърдост: „Хана, ти наистина се докосна до Голямата Тайна на семейство Маккена. Защо не си затваряш устата?“.
— Нищо друго — каза Хана. — Колийн? Хайде да се държим все едно нищо не съм казала…
В следващите дълги секунди имаше чувството, че Колийн ей сега ще заговори, ще се изповяда. Но в последна сметка тя замълча. Когато двуколката тръгна по улица „Джордж“, свирката на някакъв локомотив, навлизащ на перона на гара Редфърн, наруши тишината. По тротоарите бушмени с чудновати шапки на главите се разминаваха с банкери в рединготи и с цилиндри, докато по платното парни омнибуси известяваха с надписите си непознати имена на покрайнини като Уалахра или Парамата.
Хана спря коня. Двете с Колийн слязоха и тръгнаха покрай витрините. Полека-лека споменът за името на Куентин и докоснатата тайна започна да избледнява. Между тях се завърна приятелското чувство, станало така здраво след само четири дни съжителство. Отново бъбреха, отначало малко притеснено, после съвсем дружески и всяка сянка се разнесе. Въздухът беше лек и приятен, жените, които се разхождаха из улиците на Сидни бяха много елегантни, грижливо нагласени, с шапки и корсети, каквито сигурно се носеха в Лондон, с рокли, издути от кринолини и лица, скрити зад воалетки.