Погледна Колийн и както бе очаквала, съзря сълзи в очите й.
— Това не е истинско заминаване, Колийн. Все пак оставам в Сидни.
… Но въпреки това и нея я обхвана леко вълнение. Доближи се до ирландката, повдигна се на пръсти, целуна я, притисна се към нея. И в същото време откри, че никога не бе проявявала подобен жест на нежност — и то искрен! — към когото и да било. Никога. Дори към Шифра, истинската й майка.
Писмото изпрати на следващия ден, 18 септември. Вместо адрес написа само: Господин Лотар Хътуил — Гундагаи — Нови Южен Уелс.
Все едно, не знаеше името на имението, разположено на брега на река Мъръмбиджи, а пък и това несъмнено беше достатъчно: там сигурно познаваха единствено Хътуилови…
Намирането на жилище й отне цяла седмица. Не че беше толкова трудно да се настаниш в Сидни. Но както за всичко, тя и сега имаше съвсем точна представа какво търси. В никакъв случай не искаше стая у някое семейство или в пансион като в Мелбърн. Държеше да е съвършено свободна в действията си. А не желаеше да повтори и другата си грешка от Варшава, когато всеки ден кръстосваше до изтощение между улица „Гойна“, Арсенала и улица „Краковски кръстопът“. Късметът й се усмихна (ако може така да се каже, след като за шест поредни дни, всеки ден по десет часа бе чукала на стотици врати) — две стаички на един първи етаж, които имаха предимството, че са с отделен вход, излизащ на дървена стълба. Зданието, в което се намираха, бе построено по време на треската за злато през 50-те години; приземният му много обширен етаж бе зает от магазините и канцелариите на фирма за износ и внос.
… Нейният директор собственик беше някой си Оугълви, който преди да забогатее, да се ожени и да се настани в елегантния квартал Улара, години наред бе живял в двете стаички, които сега даваше под наем на Хана. При първия опит Оугълви категорично беше отказал. И дума не можело да става да даде под наем на когото и да било апартамента, който все още използваше от време на време, още по-малко пък на само младо момиче. Дори да е роднина на Маккена. Но тя усети, че той леко омеква, когато му представи тази своя първа препоръка. Още повече омекна, когато, изигравайки превъзходно възмущение, тя му заяви, че трябва да се срамува, задето му минават подобни мисли и за миг дори е допуснал, че тя иска да се настани в жилището му, за да търгува с прелестите си, че никога в живота си не е била така обиждана… ще се разплаче, всъщност тя плачеше, ще загуби съзнание, ще припадне…
Той направо се предаде, когато след възмущението тя симулира гняв и мятайки мълнии със сивите си очи, го запита — не, тя дори няма защо да пита, ясно вижда недостойната му игра — дали всъщност не й прави непочтени предложения; той, толкова уважаваният женен мъж, ако се вярва на обществената мълва, за кого я взима? Не се ли опитва да отбие от правия път една млада и невинна беззащитна девойка, която след всички оскърбления, които ей сега беше чула, нямаше да я учуди, ако той се нахвърлеше сластолюбиво върху нея, за да я накара да изтърпи и това последно оскърбление, та всъщност какъв беше наемът?
Дванайсет шилинга седмично?
Тя се изсмя. Цена, подобаваща на потенциален сатир, който към сластолюбието прибавя и лихварска алчност.
Предложи му осем. И нещо като краткосрочни падежи — осем шилинга за първите шест седмици, десет за следващите шест, петнайсет от тринайсетата нататък…
— Сметнете, господин Оугълви — по този начин за шест седмици вие ще получите триста и осемнайсет шилинга или петнайсет лири и осемнайсет шилинга. Вместо триста и дванайсет. От сделката ще спечелите шест шилинга, така че наистина няма какво да се оплаквате. Не, изобщо не ми благодарете, business is business. Разбира се, в замяна на допълнителната печалба, която ви давам възможност да получите, е нормално да поискам едно малко улеснение: няма да ви предплатя за първата седмица; как така ли? Сега започвам да работя и не съм получила първата си заплата. Значи се разбрахме — ще ви платя след изтичане на срока, благодаря за разбирането, създадени сме да се разбираме, това е ясно. И аз съм готова да се ангажирам да остана у вас най-малко шест месеца, достатъчно ще е просто да се отбележи в наемния договор. Нали така се казва на английски? Наемен договор. Така си и мислех…
Вече три или четири минути Оугълви не успяваше да каже и дума. Отваряше уста като риба на сухо, хваната предния ден.
— Още нещо — каза Хана — Когато одеве минавах през складовете ви, забелязах, че доста търгувате с Франция и Германия. Говорите ли френски и немски? Сигурна съм, че не. Дайте с глава знак да или не, това ще е достатъчно. Не? Видяхте ли? А има ли някой у вас, който да знае немски или френски? Също не? А аз знам и двата езика, мога да говоря и да пиша на тях. Сигурно имате писма за писане, е, не търсете повече, аз ще ви ги пиша. Десет пени на писмо. Не повече, заради приятелството, което вече ни свързва. Не? Прекалено скъпо ли е десет пени? Добре тогава, осем и да не говорим повече за това. Знам и руски между другото. И полски. Всъщност бихте ли могли да оставите в стаята леглото, което е там, както и масата, стола и гардероба? Засега нямам мебели. А пък така ще си спестите и разноските по пренасянето.