Хайде, усмихнете ми се, господин Оугълви, току-що намерихте най-добрата наемателка, за която сте могли да мечтаете…
Хубаво време беше, Лизи, забавлявах се като луда. Бяхме в края на деветнайсети век, управляваше ни кралица Виктория. Мъжете от онова време — между другото не съм съвсем сигурна дали са се променили много за шейсет и няколко години, — оставаха поразени и дори се паникьосваха, когато откриеха, че някоя жена може да смята добре като тях, а понякога по-добре и по-бързо. Колкото повече пари имаха, колкото по-високо се намираха в социалната стълбица, толкова по-лесно беше… Те познаваха само две категории жени: съпругите си, за които смятаха, че е нормално и дори желателно да бъдат невежи по отношение на парите и да са готови да припаднат по най-нищожен повод… и проститутките, при които отиваха да изпушат пура или да правят нещо повече… Между двете категории, нищо. Англосаксонците най-вече. Те бяха каймака. Човек можеше да ги върти като палачинка. Имаше два вида: пионерите, от Австралия или Америка, на които жените страшно са липсвали — знаеш ли, че в родната ти Австралия, в самото начало са практикували многомъжието, делейки една жена между пет-шест мъже? Не се смей глупаво — това е самата истина; и породата „Британска империя“, излезли направо от своя колеж и непознаващи други „женски“, както те казват, освен майка си и сестрите си, ако са имали такива. Англосаксонците от онова време не можеха да преглътнат факта, че задължително са били направени в легло, с жена. Освен това те често се женеха късно и то само за девственици. Например нещастният Оугълви — виждала си го, но не можеш да си спомниш, беше много малка — бе работил като побъркан да натрупа състояние и едва на четирийсет и пет години, когато положението му се беше стабилизирало, беше довел в родния си Хайландс една девица от Каледония. Сигурна съм, че е правил с нея любов без дори да й сваля ризата. Вероятно никога не беше виждал пъпа й. И естествено, когато бедният дявол попадна на мен, аз го сразих, и то единствено с острия си език…
Магазините „Оугълви“ са на по-малко от минута път пеша от кинкалерията. Когато влезе във владение на апартамента си, изпълнена с гордост, че за първи път в живота си е в свой дом, Хана имаше три шилинга и четири пени в джоба си. От лирата, която притежаваше при пристигането си в Сидни, тя бе харчила главно за да си купи работна униформа и нови обувки (плюс двете пени, дадени за марка за писмото до Лотар Хътуил). Колийн й предложи да й заеме малко пари. Тя отказа. Вече изпитваше, винаги щеше да изпитва, освен при изключителни обстоятелства, ужас от заемите. Ако се хранеше веднъж дневно (по онова време имаше ресторанти, където може да се яде за половин шилинг, тоест за шест пенса), тя щеше да изкара една седмица.
В очакване на първата си заплата.
Както бе изчислила, работата й в кинкалерията я ангажираше само десет часа дневно, пет дни и половина седмично. Откри зараждащите се преимущества на английската работна седмица. В сравнение с работното време, наложено от Копата Сено във Варшава, промяната беше впечатляваща. И й осигуряваше всичкото свободно време, с което би желала да разполага.
За да работи истински.
Същия ден, когато изпрати писмото си до Лотар Хътуил, отиде в университета в Сидни. Гледаха я сякаш е умопобъркана, обясниха й, че в никой случай не могат да я приемат за студентка, тъй като досега няма никаква диплома. Тя се осведоми, а след това отиде и в Националната търговска гимназия на улица „Спринг“.
— Бих искала да посещавам курсове по търговски английски, медицина, ботаника, фармация и счетоводство.
Секретарят беше плешив, имаше пенсне, прикачаща се яка и ръкавели от сатен; приличаше на стар проскубан орел, изоставен от всички, напълно разочарован. Невъзмутим като долмен. Попита: