Виждайки, че тя не помръдва, той прекоси улицата, дойде до началото на стълбата, сложи писмото на второто стъпало и се отдалечи на десетина метра. Естествено, тя слезе, разгъна листа. Прочете го. Вдигна очи и с поглед попита Гън. Вместо отговор той се отдалечи и изчезна за момент от погледа на Хана. Тя дочу конския тропот. От мъглата почти като призрак, безшумно, изплува елегантна каляска с два коня и гюрук от черна кожа.
Колата спря почти до стълбата. Караше я Мика Гън, който беше единственият й кочияш. От мъжа, разположил се отзад, отначало Хана видя единствено ръцете — дълги и хубави, съвсем спокойно отпуснати, едната на коленете, а другата на ръба на вратичката. Останалата част от тялото беше в сянка.
Почти половин минута Хана не помръдна, колебаеше се. Най-сетне се реши.
— Двайсет и седем лири и седем шилинга за пътуването с влак първа класа от Мелбърн до Уодонга. Елоиза и аз, или по-точно аз и Елоиза, решихме да не пишем на ваша сметка частта от пътуването между Уодонга и Гундагаи, защото използвахте частен файтон, който и без вас щеше да извърши пътуването. Що се отнася обаче до петте лири предплата от заплатата ви и разходите, направени заради присъствието ви край жена ми, ни се стори естествено да сложим пет лири и осемнайсет шилинга.
— Трийсет и три лири и пет шилинга…
— Смятате все така бързо. Оставаше обезщетението, било то морално или поради факта че заради вас госпожа Хътуил се озова без камериерка, лишена от всякаква помощ, насред пустошта, далеч от всяка цивилизация.
— … А мъжът й без никой от женски пол, чиито поли да запретва, та да задоволява инстинктите си.
— Бедният човек.
— Десет лири? — предложи Хана.
— А вредите и пропуснатите ползи? Минимум сто. Помислете и за това, че Елоиза искаше да подаде оплакване и да пусне по следите ви цялата полиция на Австралия. Две или три седмици след бягството ви тя беше твърдо убедена, че сте й откраднали бижутата и всички налични пари в брой. Дори направи списък на това, което сте й взели. Нейната дума срещу вашата. Щяхте да се озовете с окови на краката.
Двата коня отнасяха в тръс каляската на юг, по път, който на места се точеше край Тихия океан. „Не се опитвай дори да протестираш, Хана. Той просто се забавлява за твоя сметка. Освен ако не те заплашва…“
— Затова — подхвана отново Лотар — госпожа Хътуил беше направо бясна, когато узна, че едва пристигнала в Сидни, вие сте отплавали за Нова Каледония, където са онези проклетници французите, а оттам за Китай и по този начин сте се изплъзнали от отмъщението й.
— Значи в момента съм в Китай.
— Знам ли. Движите се като светкавица. Може би вече сте при руснаците или в краката на някой индийски махараджа. Мога ли да ви наричам Хана?
Пулсът на Хана леко се ускори.
— Да.
— Хана, не се заблуждавайте. Тя, искам да кажа Елоиза, практикува усърдно омразата, а отмъщението й мъчно се избягва. Аз наистина бях принуден да направя за вас разследването, което тя искаше. Успях да намаля последствията, най-вече тук в Сидни, по-сполучливо отколкото в Мелбърн; но не и съвсем да ги обезсиля. Научи например, че сте еврейка, а тя ненавижда евреите.
— Но не и вие.
Усмивката се изписа бавно, появи се и в очите:
— Аз също съм част от потисканите малцинства. Елоиза държи парите, всичките пари. В това отношение брачният ни договор беше съвсем ясен. Показахте се изключително находчива като ми написахте онова писмо на лист с антетка на железницата на Нови Южен Уелс и с подпис Д. Маккена. Без тази предпазна мярка щеше да ми бъде доста трудно да обясня защо ми пишете и защо сте все още в Сидни, противно на доклада, който детективът направи за вас.
— Платили сте на този човек, за да излъже и да твърди, че съм в Китай или при краля на Сиам?
— Мъжката солидарност също изигра роля.
Погледът на Хана се вдигна към Мика Гън, който седеше с гръб към тях горе на седалката на кочияша, наглед абсолютно глух за разговора, който се водеше. От две или три минути беше започнало да вали ситен и хладен пролетен дъжд. Хана попита, сочейки червенокосия мъж:
— Вие ли му заповядахте да ме следи?
— Да. Мика прави всичко каквото го помоля.
— Съвсем всичко?
— Съвсем.
— Знаехте ли, че ще избягам от Гундагаи?
— Не знаех. Но вие бяхте всичко друго, освен истинска камериерка. Дори и в Австралия камериерките не смятат като вас, нито една не се вълнува до такава степен от точните печалби от някоя мина или от земеделското стопанство, от размера на митническите такси в колония Виктория, от банковите вложения, от условията, при които банките отпускат кредити, от сравняването на възможностите за преуспяване в Мелбърн и Сидни. Честно казано, никога не бях срещал жена, способна да разбере и една думичка от тези неща, които са мъжка територия. Също толкова чистосърдечно ще ви кажа, че познавам много малко мъже така жадни за информация в тези области и способни да ги запаметят с такава бързина и точност. А онези, които познавам, не са високи най-много пет стъпки, не тежат едва деветдесет ливри, не носят рокля, обвиваща най-хубавото тяло, което човек може да си представи, но най-вече нямат огромни сиви очи, споменът за които ви преследва седмици и месеци наред, след като сте срещнали погледа им…