Последната част от това изречение тя изрече със същия тон като предишните, с ясния си и отсечен, леко хриптящ, но винаги контролиран глас, който отразяваше съвършено точно постоянното и логично функциониране на мозъка й, на машинката, цъкаща в главата й. На Лотар Хътуил бяха нужни секунда или може би две, за да реагира. По-скоро доволна от себе си, тя разбра, че е изненадала този самоуверен мъж.
— И какво от това? — попита той.
Тя го изгледа изпитателно… Ритъмът на сърцето й още повече се ускори.
— Предполагам — заяви спокойно тя, — че зад тези прозорци са всичките ви приятели в Сидни, дошли да гледат представлението?
— А аз съм ги накарал да си платят местата…
— Или просто Мика Гън.
Замълчаха. Той седеше все така съвършено неподвижен, все по-смущаващ. „Но нали тъкмо това търсеше, Хана? Знаеше го още като идваше, знаеше го през цялото време докато говореше, знаеше го още преди да го видиш, когато той те наблюдаваше първия път… Очакваш да те научи да се любиш, а тази дисциплина е малко по-трудна от счетоводството и ботаниката. Е, едно от двете — или си тръгваш веднага… или го оставяш да действа…“
— Желаете ли ме, Лотар Хътуил?
— Страшно. А вие мен?
„Едно от двете — или…“ Лотар Хътуил не беше помръднал. „Както винаги, мислеше Хана, зная отговорите, преди да задам въпросите, но е толкова приятно да питаш, да караш хората да се страхуват…“
— Като Мендел Визокер ли умеете да се любите? — попита най-накрая тя.
Въпреки изненадата Лотар Хътуил дори не мигна, но все пак потръпна.
— Не познавам Мендел Визокер.
— Това е… — започна Хана. — Ще легна с вас — каза тя. — Но съвсем не заради хиляда и петстотинте лири.
— Напълно ви вярвам, Хана — тихо отвърна той.
Беше убедена в това. Както беше убедена, че въпреки привидното си равнодушие той е смутен като нея. Въпреки своите четирийсет и няколко години, въпреки опита си. Толкова беше хубаво да вижда и да знае това. Тя пак попита:
— И с другите жени ли чакате толкова?
Той поклати глава:
— Не, в никакъв случай.
— А с мен защо?
Кратко мълчание. Сетне той каза с леко одрезгавял глас:
— Вие сте изключително директна.
— С мен защо?
Отново кратко мълчание. Ръцете му леко се сгърчиха. Бяха на три-четири метра един от друг, той все така седнал, тя — права, почти в средата на огромната стая, прилична на симфония в черно и бяло.
— На първия етаж има стаи — най-сетне каза той. — Друга някоя жена вече щеше да бъде там, гола, а аз щях да съм до нея. Това, което става тази нощ, не се е случвало никога… Искам да кажа, че никога не ми е идвало на ум да играя подобна игра. Много сте странна.
— Какво очаквате да направя?
Тя издържа погледа му и разбра:
— Да се съблека?
— Само ако желаете.
— Да се съблека пред всички тези прозорци без пердета?
Отговор не получи. Нямаше да има такъв. Помисли си: „Урок първи, Хана — това, което става преди, е приятно. Прелестно. Той още не ме е докоснал и това е… Не бързай, ето първия урок на учителя Хътуил. Добър урок, защото той не съзнава, че го дава…“
Най-напред издърпа дългата игла, която държеше наметката й, и я хвърли надалеч. Разхвърлянето й достави непознато дотогава удоволствие. „Аз, дето съм толкова прибрана… Хана, направо не мога да те позная…“
Отметна глава назад и разтвори широко очи. „Малко те е страх, точно колкото трябва. Зад прозорците вероятно няма никой, но е добре да си мислиш, че би могло да има някой.“ Един по един пръстите й се раздвижиха, започнаха да разкопчават копчетата на горнището. Лотар Хътуил все още не помръдваше. В погледа, който срещна, Хана прочете всичко, което една жена можеше да иска — желание и уважение, сигурност и уплаха. „Не само не се срамуваш, мисли тя, но дори изглежда сякаш ти отдавна знаеш всички движения, които трябва да се направят, това ти доставя удоволствие и то какво… Хубава си, Хана…“
Спря, когато вече беше стигнала до талията. С поглед, впит в очите на Лотар Хътуил, тя седна настрана, за да развърже и свали ботите си (варшавските й обувки започваха да се износват, да не забрави; ще трябва да купи други, когато стане богата; сега ли е време да мислиш за това, глупачке?).