Изправи се, сега изглеждаше много по-ниска, защото беше боса. Довърши разкопчаването на роклята, смъкна я от раменете си и с едно движение на ханша тя се свлече на лакирания паркет.
Свали една, две, три, четири фусти… После първата риза: „Не бързай, не, не бързай…“, най-сетне и втората. С голи гърди тя застина, усещайки, че връхчетата им са щръкнали.
Развърза възела на дантелените си гащи с крачоли и ги смъкна.
Оставаха чорапите, които тя нави, без да бърза, след като откопча двата жартиера, украсени с розички в наситено червено и черно.
Захвърли надалеч останалите дрехи.
Най-после разпусна косите си, които стигаха до дълбоката извивка на кръста.
По-гола не можеше да бъде. Чакаше.
Не дълго. Имаше време само да хвърли поглед към прозорците, чиито тъмни стъкла бяха като огледала. Не го бе видяла да става, но Лотар Хътуил вече беше до нея. Вдигна я на ръце и изкачи стълбите.
„Прелестно, Хана, прелестно“, помисли си тя.
Тя викаше, стенеше. Разбира се, все още успяваше да спазва обещанието, което си бе дала — всичко да отбелязва, всичко да анализира, всичко да научи.
Лотар Хътуил прекрачи прага на стаята, носейки Хана на ръце. Бавно я постави на вече оправеното легло. После се изправи и я остави сама за известно време, точно толкова, че да започне да се страхува, наистина да се страхува в тъмната стая, жена и момиченце, готова с нежни думи да го помоли да дойде, да не я оставя сама. Не каза нищо. Той се върна.
Устните му се заразхождаха по цялото й тяло. Усети все още равномерното му дишане, в което от време на време се примесваше хрипкава въздишка. Тя самата слушаше собственото си дишане, задъхванията, които я разтърсваха, когато някоя неочаквана целувка на устните му я изненадваше. Той нежно притисна гръд към нейната. Тя се чувстваше… Както трябва. Точно на нужното място. Съвършена. Страхът бе отлетял.
В милувките му имаше естествен бавен ритъм, който обаче никога не я оставяше в покой; гореща вълна, още една, следваха се непрекъснато. Изведнъж той проникна в нея и тя усети как я изгаря, но не беше като, като… Прогони името от паметта си и го последва, откликвайки му бурно, дори изпреварвайки го. „Значи, това било, помисли, значи, това било“… и през цялото време докато той беше в нея, тя си го повтаряше, докато думите станаха абсурдни, докато тялото и мислите й се сляха в огнена топка, която избухна, разпиля се в хиляди светкавици, и те не преставаха да падат; едва почувствала се успокоена, с един негов по-дълбок натиск всичко отново избухна, зашеметявайки я много повече, отколкото си бе представяла, и изтръгвайки от нея виковете, стенанията на невероятното щастие, което толкова дълго бе чакала да открие.
И докато бавно идваше на себе си „ти си тук, Хана, в тази тъмна стая, с този мъж, който току-що…“, той й прошепна, че иска още и с новия си глас тя му каза да, да, той отново беше в нея и тя отново знаеше, че няма да забрави.
Изтощена. Възхитително уморена и успокоена. „Не си криви душата, Хана. Сега си много добре. И ако си честна, трябва да признаеш, че за няколко секунди, дори на няколко пъти по няколко секунди се получи нещо изключително. Лотар Хътуил има ли нещо общо с него? Въпреки понапредналата му възраст съм принудена да призная, че има…“ Усмихна се в прикритието на тъмнината.
Той вече не мърдаше, вече не. Сега лежеше до нея по гръб, в соления морски аромат на любовта, който вече бе усетила, но съвсем за кратко, в стаята в квартал Прага. Той я притегли към себе си и тя се притисна към корема му. Постави буза на гърдите му. Той каза:
— Естествено зад прозорците нямаше жива душа.
— Дори и Мика Гън?
— Той най-малко. Но ако разбера, че е бил там, ще го убия.
— Не ме интересува.
— Но мен да. Нямаше го там. Обичам те.
— Не — каза много ясно тя.
Пауза. Усети как цялото му тяло се стяга. След доста секунди той попита:
— Мога ли да запаля лампата?
— Не.
„Защо всъщност каза «не»? Какво те интересува дали тази скапана лампа ще бъде запалена или загасена?“
— А да те попитам нещо?
Тя се усмихна лукаво в тъмнината, докато обхождаше развеселена гърдите му с върха на своя толкова остър език.
— Прекрасно зная какво ще ме попитате, Лотар Хътуил. И отговорът е все така „не“. Без любов помежду ни. Никога.