— Друг мъж?
— Ммм.
— Завинаги?
— Да.
— В Австралия?
— Не.
„Такъв е животът, помисли си тя с най-ясната възможна философия; ето че сега той ще се цупи като хлапак, въпреки възрастта си. Такива са мъжете.“ Изведнъж изпита огромно, почти неудържимо задоволство.
… Без да се смятат хиляда и петстотинте лири, които също бяха много радващи. Въпреки че нямаше никаква, абсолютно никаква връзка, беше сигурна в това. Беше легнала с него — всъщност за това ставаше дума, не можеше да си затваря очите, освен в мига, в който… но както и да е! — беше легнала с него, защото навремето Мендел Визокер й бе отказал. А и у Лотар имаше нещо от Мендел; не много, но все пак нещо мъничко, та било то само усмивката му под мустаците, смеещия се поглед и сигурността на силния мъжкар, който в дъното на душата си е много нежен.
… Но за всички наши действия, дори и най-несъзнателните, винаги има толкова много причини, както има много решения за всеки проблем. Може би е по-добре да не се задълбочаваш много, Хана. Щеше ли да тръгнеш с него, ако не беше в състояние да ти заеме хиляда и петстотин лири? Отговори честно.
Да. (Какво рискуваш, ако отговориш да? Кой би ти възразил?)
Навън барабаненето на дъжда започна да отслабва. Чуваше се съвсем лек и успокоителен шум, който по свой начин запълваше мълчанието между нея и Лотар. Дишането му полека-лека се успокои след учестяването, което беше забелязала, когато му каза, че изобщо не може да става дума за любов помежду им. Вече потъваше в сън, съвсем беше сънена, за да отговори на последния въпрос: но да, разбира се, ще се видят пак в тази къща или в някоя друга, когато тя ще има време, а той временно ще се е отскубнал от Елоиза. Ще се видят поне да се отчете на съдружника си…
На сутринта, когато се събуди, него вече го нямаше. Увита в един чаршаф, тя тръгна на разузнаване. За да открие не само, че е сама, а и че всички прозорци гледат към Тихия океан, и то от зашеметяваща височина — къщата в черно и бяло е кацнала на камениста отвесна скала, висока над сто стъпки.
Следователно предишната вечер никое човешко същество не е можело да я види, докато тя се събличаше като хетера. „Значи така. Няма да пишат за това във вестниците!“
Спомни си, че е неделя и няма защо да бърза. На която и страна да погледнеше, други къщи не се виждаха: вляво, отпред беше само Тихият океан, без нито един кораб на хоризонта. От верандата хвърли поглед към двете страни на пътя — напразно. Изведнъж тя пусна чаршафа и се заразхожда както природата я бе създала, почти опиянена от свободата си, от чувството, че има къща само за себе си. И то каква къща!
А колкото до това как ще се върне в Сидни, ще види. За всеки проблем винаги има…
… Вярно е, че за първи път тя се озоваваше така сама, далеч от всичко. Но и много други неща й се бяха случили за пръв път. Защото за първи път имаше любовник или по-точно се бе любила с мъж, когото не обичаше истински, за първи път бе изпитала върховно удоволствие от това, за първи път се бе държала като… „А също за първи път си на земята, глупачке. Като че ли си първата, Хана. Би те учудило, ако има някоя друга. Единствена си, без съмнение. Другите не ти трябват!“
Приготви си обилна закуска: чай, сухари, които намери в един шкаф и намаза с конфитюр. Гледайки океана. После напълни с топла вода ваната, до немай-къде британска — дълъг леген, в който почти успя да се излегне, свивайки малко крака (понякога е добре да си дребна).
Наслаждаваше се на всяка минута от този предобед, на самотата и вълнуващото впечатление, че светът вече мъничко й принадлежи и ще й принадлежи още повече, благодарение на хиляда и петстотинте лири.
Така че беше почти разочарована, когато чу каляската да се връща. От прозореца зърна Мика Гън, който седеше неподвижен. Чакаше я съвършено търпеливо, с вдигнат камшик. Когато най-сетне заяви, че е готова — въртяла го бе на шиш за собствено удоволствие, — той я върна в Сидни. Каза, че е откарал Лотар Хътуил до влака за Брисбейн и че още утре ще й донесе парите, както е уговорено.
Което прави в понеделник сутринта.
От този момент Хана беше напълно готова да започне да трупа богатство.
11.
Куентин Маккена
През последната седмица на октомври 1892 г. тя написа трето писмо на Мендел Визокер. Без особена надежда, че той някога ще го получи, както и първите две. Едното бе написала в Мелбърн, след обира, за да му съобщи за кражбата, защото смяташе, че той трябва да е в течение и няма да е лоялно да не бъде известен; другото — в деня, когато благодарение на Хътуилови най-сетне беше разрешила проблема с пътуването от Мелбърн до Сидни.