— За всички помещения вътре бяло, само бяло, с под в наситено червено, същото като червеното на роклята ми, Дайна, ако успеете да постигнете този нюанс. И черен цокъл.
На това място Роби Уотс вмъкна, че естествената чернота на сърцевината на абаносовото дърво ще подхожда добре. Идеята дървото да се боядисва го отвращаваше. Хана се съгласи с предложението.
— А на стените, Дайна, нежни акварели изобразяващи Лондон и Париж или Виена с всичко най-изискано, което има в тези градове.
Много държеше на изискаността, неуморно повтаряше думата, та събеседниците й чак се усмихнаха (накрая и тя започна да се смее на собствената си натрапчива мисъл).
— Вратата на първия етаж, която ще води към козметичния салон, да е от същата… как казахте? Същата сърцевина от абаносово дърво. Дали в стаите горе може да се направи ламперия, Роби?
Може, отговори той. Вероятно не на целите стени, според него, но достатъчно, а самата ламперия ще е с червеникав корниз от един вид акажу, от което знае къде да намери няколко дъски, а и няма да се различава много по цвят от наситено червеното. Хана продължи:
— Всичко останало в бяло, даже и таванът. Лампи от червеникава мед. Мебелите ще са меки, женствени, изящни, но достатъчно дълбоки, за да потънеш в мекотата им. Да не ти се тръгва, щом веднъж седнеш, да се чувстваш толкова добре, че да ти се иска в тях да прекараш живота си… Трябват ми също така музикални кутии, от които да се лее нежна музика в меката тишина. Дайна, на етажа горе ще влизат само жени, никакъв мъж. Освен може би пожарникарите, ако някой ден се подпалим. А и тогава ще видим! Искам, как да кажа, да се получи чувствената атмосфера на харем. Това шокира ли ви, Дайна?
— Съвсем мъничко, наистина…
— Роби — подхвана отново Хана, след като се усмихна на шотландката (която, изглежда, я разбираше по-добре, отколкото бе очаквала), — искам трите стаи в дъното, където някога са държали вълната, да бъдат отделени от козметичния салон с друга врата, може би още по-масивна от първата. Тайнствена, интригуваща, почти загадъчна и малко зловеща. Та всички жени в Сидни, в Австралия и в останалия свят да се питат какво ли крие. На тази врата от черно дърво ще бъде написано със златни букви: ЛАБОРАТОРИЯ. Това ще бъде кухнята ми.
Избухна в смях като видя физиономията на шотландката. Беше приятно изненадана от собственото си попадение, очарована и екзалтирана от собствените си мечти, виждайки ги вече осъществени. Притвори леко очи и сякаш дочу тихата глъчка от гласовете на всички тези жени, които нямаше да пропуснат да дотичат у нея и да се чувстват добре. Защото тя щеше да ги направи красиви и щастливи.
Обясни, че под „кухня“ разбира мястото, където ще бъдат произвеждани кремовете й… Или където поне клиентките й ще мислят, че кремовете са произведени. Защото ако в началото смята да прави продуктите си зад мистериозната врата, много бързо неизбежно ще настъпи момент, когато успехът ще я принуди да направи фабрика на друго място. В нея ще работят двайсет-трийсет момичета, заклели се нищо да не казват за работата си; от предпазливост, но най-вече за да поддържа загадъчността, която счита за основна в рекламата си.
— Дотогава, Роби, трябва да направите директен вход за кухнята откъм улицата. Така да могат да се внасят основните съставки, без да се минава през двора. Какво ще кажете за онова нещо, което вдига с въже… точно така, товароподемник, не знаех английската дума.
Тя сипеше подробности, уточнения, искания с онази неудържимост, така характерна за нея винаги, когато отприщваше потока от картини, които бе създавала в главата си.
Това стана на 20 октомври. Два дни по-късно, когато се убеди — доколкото изобщо се доверяваше някому, — че в лицето на Уотсови е намерила възможно най-добрите агенти, за да започне начинанието си, тя потегли на експедиция на Запад.
И този път със съвсем точна идея. Ала естествено не бе очаквала срещата, която щеше да има и която щеше да разреши един от основните й проблеми.
— Куентин Маккена.
Тя гледаше бягащата природа. Обърна глава и го зърна, изникнал кой знае откъде пред нея, в дървения вагон на Голямата западна железница.
Беше малко по-нисък от четиримата си братя. И не така едър: всъщност беше съвсем слаб, измършавял. Имаше зелените очи на Колийн, нещо, което напомняше семейството. Тук приликата свършваше — той беше неповторим, особено с това леко присвиване на клепачите, криещо погледа, и с това изражение на много цинично и много агресивно безразличие. За разлика от останалите Маккена облеклото явно не беше първата му грижа — русата брада приличаше на четина, носеше панталон и риза от избеляла материя, каквито имат бушмените, шапката му също беше като техните, попивала месеци и години потта му. Тънък белег през лицето, опърлено от слънцето, започваше от челото, пресичаше извивката на лявата вежда, минаваше през бузата и ъгъла на устата. Тази леко изкривена от странно свиване уста, с която той сякаш непрестанно се хили. Зелените очи бяха остри, студени и зли.