— И какво трябва да направя? — попита Хана. — Да се захласна?
— Би трябвало, заслужавам го.
Присви още малко очи.
— Защита, а? Предупредиха ме.
— Защита, каквато дори не можете да си представите. Кои са ви предупредили?
Преди малко влакът беше излязъл от Сидни и сега отминаваше градчето Пенрит; тъкмо пресичаше някаква река, около четирийсет метра широка, по много хубав метален мост.
— Непиън — отбеляза Куентин Маккена. — Долината й, както и тази на Хоксбъри, доста напомнят Европа. Можете да намерите в тях много от растенията, които търсите.
„Вече знае причината за пътуването ми. Една от причините…“ Попита го отново:
— Кой ви е казал?
— Не е Род, нито някой друг от братята ми. Още по-малко баща ми: от десет години той не ми е продумал и забранява на всички живи Маккена да си спомнят за съществуването ми. Аз съм срамът на семейството, угризението му… Вярно е, че дяволът се е вселил в мен. Напуснах училище, а после и клана, когато бях на дванайсет години. Започнах като юнга. Всичко последвало е дълга поредица от позор и безчестие. Взеха да хранят някои надежди, когато на шестнайсет години се записах доброволец да се бия срещу Махди Лудия в Судан — Судан е в Африка. Обаче аз дезертирах или почти. Когато се завърнах в Австралия, тикнаха ме в затвора. Не защото бях убил двама-трима души, а заради други лудории. Възползвах се от съществуващото съмнение — все едно, нямаше останали други живи свидетели освен мен — и тръгнах да търся злато. Но не намерих. Край на приказката. Онзи ден, след цели три години, отново видях майка си. Която невероятно ви обича. Надявам се, че вие също я обичате, поне малко. Тя и сестра ми са всичко на този свят, към което бих могъл да изпитвам обич или нещо подобно. Майка ми ми каза, че сте направо луда да тръгнете на път ей така, както го правите. Аз мисля същото и ми се прииска да се запозная с вас. Мога ли да седна?
Не дочака отговора, седна до нея… и съвсем спокойно каза:
— Още милиметърче по-близо и ще ми разпорите панталона с бръснача. А аз имам само един.
„Какъв е този чудак?“, помисли си Хана напълно слисана. Огледа го:
— Наистина ли сте синът на Колийн?
— И следователно ваш братовчед, защото наскоро тя ви е станала леля, както изглежда. Майка ми ми показа къде сте спали, със сестра ми Лизи, която съм виждал само от разстояние — не ми позволяват да се доближавам до нея. — Подигравателна усмивка, която на изкривените му устни изглеждаше още по-дива. — Но да, разбира се, страдам като прокълнат, нима се съмнявате? Други доказателства, че наистина съм Куентин? Вижте сега… Имате някаква рокля в наситено червено и черно, с четирийсет или петдесет копчета, за която майка ми ви е казала, че е много хубава, но ви състарява… Друго нещо: вчера сутрин Лизи слагаше жълт конец или вълна в гривата на едно нещо, което според нея е лъв… А куклата й с русите коси се казва Франкенщайн. Тя е спомен от мен. Аз й я купих преди шест години, като излязох от затвора и научих, че имам сестра. И името го измислих аз, това беше най-доброто, за което се сетих и което най-точно ме олицетворява. Убедена ли сте сега?
Той сякаш почти не забеляза как тя сгъна бръснача и го прибра в торбичката си. „Наистина имаш изискан вид с този инструмент, Хана…“
— Още нещо за загадъчния Куентин Маккена — каза той с провлачения си глас. — Аз не съм съвсем мъж. След един удар с нож на точно определено място в тялото ми… Не мога да докосна жена, дори да съм лудо влюбен в нея. Разбирате за какво говоря или сте от онези девственици, бдящи над предполагаемото съкровище, което имат между бедрата, сякаш пазят скъпоценностите на Короната?
Тъй като тя не отговори, той се принуди да обърне глава. Срещна сивия поглед, дълго го издържа, тръсна глава:
— Добре де, не сте коя да е, но аз малко се съмнявах. Майка ми не е човек, който ще обича кого да е. Ако не бях осакатен, щях да ви пожелая, защото сте наистина хубава. Та обяснете ми сега, какви растения търсите.