Крендлър вдигна глава. Надуши политика и изведнъж наостри уши.
— Трябва да вземем някои решения — започна Снийд.
— Не, не трябва.
— Но…
— Боб, повярвай ми, не е нужно да решаваме каквото и да било. Ще ти се обадя по телефона. И… Боб?
— Да?
Пиърсол сграбчи жицата зад вратовръзката на Снийд и я дръпна с всички сила, така че отлепи лепенката от гърдите му и скъса копчетата на ризата му.
— Ако още веднъж влезеш в кабинета ми с такова нещо, ще те сритам по задника.
Когато излизаха, никой не погледна към Старлинг освен Крендлър. Тръгна към вратата, като плъзгаше краката си по пода, така че да не се налага да гледа къде стъпва, после се възползва от голямата подвижност на дългия си врат, за да се обърне към нея, подобно на хиена, която се навърта край стадо и избира жертвата си. По лицето му се изписаха няколко вида глад — в природата му беше едновременно да оценява бедрата й и да търси канап за провесване на шунката.
Глава 8
Отделът по поведенчески науки към ФБР се занимава със серийните убийства. Въздухът в помещенията долу в сутерена на сградата е хладен и неподвижен. През последните години неколцина дизайнери бяха опитвали да освежат подземното пространство, но резултатът не беше по-добър от козметика на труп.
Кабинетът на шефа продължава да е в първоначалния светлокафяв цвят, с карирани кафяви пердета на високите прозорци. Там, заобиколен от пъклените папки, седеше Джак Крофорд и пишеше на бюрото си.
На вратата се почука и той вдигна очи, за да види нещо, което винаги му бе приятно — на прага стоеше Кларис Старлинг.
Крофорд се усмихна и стана. Двамата със Старлинг често разговаряха прави — едно от неписаните официални правила, които бяха възприели в отношенията си. Не беше нужно да се ръкуват.
— Чух, че сте идвали до болницата — започна тя. — Съжалявам, че се разминахме.
— Радвам се, че те пуснаха толкова бързо — отвърна той. — Как е ухото ти?
— Добре е… ако човек си пада по карфиола… Казаха ми, че по-голямата част ще окапе. — Ухото й беше скрито под косата. Не му предложи да го види.
Помълчаха.
— Накараха ме да опера пешкира за акцията, за смъртта на Ивелда Дръмго и всичко останало. Бяха като хиени. После изведнъж спряха и се измъкнаха. Нещо ги прогони.
— Може би имаш ангел-хранител.
— Може би. Какво ви струваше?
Крофорд поклати глава.
— Затвори, моля те, вратата. — Намери книжна салфетка в джоба си и избърса очилата си. — Щях да го направя, ако можех. Не ми стигна куражът. Ако сенатор Мартин все още беше на поста си, щеше да имаш някакъв гръб… Те убиха Джон Бригъм в онази акция — просто го изхвърлиха на боклука. Щеше да е ужасно, ако бяха унищожили и теб.
Лицето на Крофорд пламна и тя си го спомни над гроба на Джон Бригъм в силния вятър, който духаше. Крофорд никога не беше говорил с нея за собствената си война.
— Но все пак направихте нещо, нали?
Той кимна.
— Направих нещо. Не знам доколко ще се зарадваш. Става дума за работа.
Работа. „Работа“ беше хубава дума в речника, който използваха помежду си, само двамата. Това означаваше конкретна бърза задача и въздухът сякаш се проясни. Никога не говореха — ако имаше как да го избегнат — за заплетената централна бюрокрация във Федералното бюро за разследвания. Двамата бяха като лекари мисионери, които нямат нерви за теология — съсредоточаваха се изцяло върху бебето, знаеха, но не го изричаха, че Бог няма да си помръдне пръста, за да помогне. Че не би изпратил дъжд, дори и да става дума за хиляди деца на туземци.
— Косвено, Кларис, твой благодетел е авторът на писмото, което получи наскоро.
— Доктор Лектър. — Отдавна бе забелязала, че Крофорд избягва да произнася името му.
— Същият. В продължение на толкова много години ни се изплъзва, нямахме надежда да го открием, а сега изведнъж ти пише писмо. Защо?
Бяха изминали седем години, откакто доктор Ханибал Лектър, доказано отнел живота на десет души, бе избягал от охраната в Мемфис, убивайки още пет души.
Сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Делото му във ФБР оставаше открито и щеше да е открито за вечни времена или поне докато не го заловяха. Така беше и в Тенеси, и в други юрисдикции. Вече обаче нямаше специални хора, натоварени с издирването му, при все че близките на жертвите не преставаха да ронят гневни сълзи пред властите в Тенеси и все още настояваха да се предприеме нещо.
Бяха се появили томове научни догадки за психиката му, повечето от които дело на хора, които през живота си не го бяха виждали. Имаше няколко работи на психиатри, които той бе направил за смях в научните издания и които бяха сметнали, че сега е безопасно да надигнат глава. Някои от тях твърдяха, че отклоненията в психиката му неизбежно ще го тласнат към самоубийство и че вероятността вече да е покойник е доста голяма.