— Благодаря — отвърна само.
За нейна изненада първото помещение след двойната врата беше голяма и добре оборудвана стая за игри. Две малки тъмнокожи момченца си играеха сред големи препарирани животни — едното караше велосипедче с три колела, а другото тикаше по пода камион. По ъглите бяха подредени всевъзможни играчки и велосипеди, а в средата имаше катерушки и други подобни върху покрит с меки подложки под. В единия ъгъл на стаята на старинен стол седеше висок мъж с бяла престилка, който четеше списание „Воуг“. На стените бяха монтирани няколко видеокамери — някои високо, други на височината на очите. Една от тях в ъгъла започна да следи Старлинг и Марго Върджър, а обективът й взе да се върти, за да намери фокуса.
Вече бяха отминали децата, но Старлинг усещаше присъствието им. Веселото им боричкане с играчките беше приятно.
— Мейсън обича да гледа децата — обясни Марго Върджър. — Те се ужасяват, като го видят, с изключение на най-малките, затова го прави по този начин. След това яздят понита. От детска градина за социално слаби са. В Балтимор.
В стаята на Мейсън Върджър можеше да се влезе само през банята — съоръжение, достойно за всеки балнеосанаториум, заемащо цялата ширина на пристроеното крило. Имаше вид на място за обществено ползване — стомана и хром, килим като в учреждение, душови кабини с широки врати, вани от неръждаема стомана с висящи над тях устройства за вдигане, навити оранжеви маркучи и големи стъклени шкафове с мехлеми от аптека „Санта Мария Новела“ във Флоренция. Във въздуха се усещаше дъх на пара, носеше се аромат на балсам и гаултерия.
Под вратата на стаята на Мейсън Върджър Старлинг видя светлина. Когато сестра му докосна дръжката, светлината угасна.
В ъгъла имаше кът за сядане, над който светеше силна светлина. Над канапето висеше прилична отпечатка на „Отминалите дни“ на Уилям Блейк — Господ мери с пергела си. Картината беше драпирана в черно, за да напомня за скорошната кончина на патриарха на фамилията. Останалата част от стаята тънеше в мрак.
От тъмнината долиташе шум на машина — ритмично въздишане.
— Добър ден, агент Старлинг — долетя механично усилен гърлен глас. Съгласните звуци почти липсваха.
— Добър ден, господин Върджър — обърна се Старлинг към тъмнината. На главата си усещаше топлината от лампата. Следобедът беше някъде другаде. Следобедът не влизаше тук.
— Седнете.
Ще трябва да го направя. Моментът е подходящ. Трябва да е сега.
— Господин Върджър, разговорът, който ще проведем, по същество е снемане на показания и ще трябва да го запиша на лента. Имате ли нещо против?
— Не. — Отговорът долетя между две въздишки на машината. — Марго, мисля, че вече можеш да ни оставиш.
Без да погледне към Старлинг, Марго се обърна и излезе сред шумолене на бричове за езда.
— Господин Върджър, бих искала да закрепя този микрофон към… дрехата ви или към възглавницата, ако не възразявате. Ако предпочитате, мога да повикам санитаря, за да го направи.
— Няма пречка… — каза гласът, минус „п“ и „ч“, после изчака силата на следващото механично издишване — … да го направите вие, агент Старлинг. Аз съм тук.
Не се виждаха никакви електрически ключове. Помисли си, че може би ще вижда по-добре, ако излезе от ослепителната светлина, затова тръгна в тъмнината към аромата на балсам и гаултерия, с протегната напред ръка.
Той запали лампата и тя установи, че леглото е по-близо, отколкото бе очаквала. Изражението на лицето й не се промени. Само ръката, която държеше малкия микрофон с щипка, леко се отдръпна назад — може би сантиметър.
Първата й мисъл беше нещо отделно от усещането в гърдите и стомаха й — установи, че особеностите в говора му се дължаха на пълната липса на устни. След това осъзна, че не е сляп. Единственото му синьо око я гледаше през нещо като монокъл, към който беше прикрепена тръбичка, която го овлажняваше, защото нямаше клепачи. За останалото хирурзите се бяха погрижили още преди години чрез изтегляне и присаждане на здрава кожа върху оголените кости.
Мейсън Върджър, останал без нос и устни, без мека тъкан по лицето, се състоеше сякаш от зъби, подобно на същество от дълбините на океана. Понеже сме свикнали с вида на най-различни маски, шокът от вида му идва със закъснение. Шокът идва от осъзнаването, че това е човешко лице, зад което се крие разум. Стомахът се обръща от мърдането на челюстта при говор, от движението на окото, когато се завърта към теб, за да те види. Да види твоето нормално човешко лице.