— Не той се изкара луд. Съдът го обяви за невменяем.
— Намирате ли тази разлика за съществена? — попита Мейсън.
С този въпрос за първи път почувства ума му — дълбок, потаен, съвсем различен от думите, които използваше.
Голямата змиорка, вече свикнала със светлината, се надигна от камъните на дъното на аквариума и отново започна неуморните си кръгове — виеща се кафява лента, красиво нашарена с бели точки.
Старлинг долавяше присъствието й с периферното си зрение.
— Това е Muraena Kidako — каза Мейсън. — Има още по-голяма в един аквариум в Токио. Тази е втората по големина. Наричат я жестока морена. Искате ли да видите защо?
— Не — отвърна Старлинг и обърна страницата на бележника си. — Значи по време на терапията, наложена ви от съда, поканихте доктор Лектър у дома си.
— Вече не се срамувам. Ще ви разкажа всичко. Сега няма проблем. За да ме пуснат след онези скалъпени обвинения в блудство, трябваше да отработя петстотин часа общественополезен труд в кучкарника и да се лекувам при доктор Лектър. Помислих си, че ако забъркам доктора в нещо, той няма да ме държи много изкъсо с терапията и няма да ме обади, ако понякога нарушавам изискванията на условната присъда или му се явя леко дрогиран.
— Тогава сте притежавали къщата в Оуингс Милс.
— Да. Казах на доктор Лектър всичко. За Африка, за Иди и всичко останало. Казах му, че някой път ще му покажа нещата си.
— Ще му покажете…?
— Разни вещи. Играчки. Ето там в ъгъла е преносимата гилотина, която демонстрирах на Иди Амин. Можеш да я качиш на джип и да я отнесеш навсякъде, дори в най-затънтеното село. Сглобява се за петнайсет минути. Осъденият може да вдигне ножа догоре с макара за около десет минути. Малко повече, ако е жена или дете. Не се срамувам от тези неща, защото съм пречистен.
— Доктор Лектър е дошъл в къщата ви.
— Да. Отворих му и бях облечен в кожени неща, нали разбирате. Гледах го, за да открия някаква реакция, но нямаше такава. Безпокоях се да не би да се изплаши от мен, но не се изплаши. Да се изплаши от мен, сега това ми се струва смешно. Поканих го на горния етаж. Показах му… бях осиновил две кучета от кучкарника, бяха ми приятели. И ги държах заедно в клетка с достатъчно вода, но без храна. Беше ми интересно какво ще се случи в крайна сметка. Показах му приспособлението си, знаете, автоеротичната асфиксия, така да се каже, обесваш се, но не наистина, докато… нали разбирате?
— Разбирам.
— Е, той, изглежда, не разбираше. Попита ме как става и аз му казах, че е странно един психиатър да не знае, а той отговори, и никога няма да забравя усмивката му, той отговори: „Покажи ми.“ Сега те пипнах, казах си аз.
— И му показахте?
— Не се срамувам от това. Учим се от грешките си. Пречистен съм.
— Моля продължете, господин Върджър.
— Свалих надолу примката пред голямото огледало, сложих си я, хванах въжето за освобождаване в едната ръка, а с другата започнах да лъскам бастуна, докато гледах каква ще е реакцията му, но той не реагира. Обикновено успявам да разгадая хората. Той седеше на един стол в ъгъла на стаята, кръстосал крака и сплел пръсти върху едното си коляно. После стана и бръкна в джоба на сакото си, елегантно като Джеймс Мейсън, когато вади запалката си, и ме попита дали искам малко амилов нитрат. Леле! — помислих си, ако ми даде едно хапче сега, ще трябва да ми дава цял живот, ако иска да запази разрешителното си за работа. Това е с рецепта. Е, ако сте чели доклада, знаете, че в хапчето имаше доста повече от обикновен амилов нитрат.
— Ангелски прах, някакви други амфетамини и малко хероин — кимна Старлинг.
— Страшна работа! Той отиде до огледалото, в което се гледах, срита го в долния край и взе едно парче счупено стъкло. Аз бях във въздуха. Той се приближи до мен, даде ми парчето, погледна ме в очите и каза, че може би искам да одера лицето си с него. Пусна кучетата. Те изядоха лицето ми. Казват, че минало доста време, докато свалят всичко. Аз не помня. Доктор Лектър ми прекърши врата с примката. После в кучкарника изпомпали стомасите на кучетата и намерили носа ми, но не успяха да го присадят.
Старлинг не съумя да пренареди книжата върху масата толкова бързо, колкото би трябвало.
— Господин Върджър, семейството ви е обявило награда след бягството на доктор Лектър в Мемфис.
— Да. Един милион долара. Милион. Разгласихме го по целия свят.
— Освен това сте обещали да платите за всяка свързана със случая информация, не само за обичайното откриване и залавяне. Би трябвало да ни предоставяте тази информация. Правехте ли го?