— Разбира се — отвърна Старлинг. — Госпожице Коури… може ли да ви наричам Айнел?
Жената сви рамене.
— Айнел, нужна ми е помощ във връзка с нещо, което всъщност не ви засяга лично. Просто ми трябва да открия едни документи от Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, но не знам къде да ги търся.
Айнел Коури отговори натъртено, за да изрази гняв или възмущение:
— Вече обсъждахме този въпрос с борда, когато затваряха болницата, госпожице…
— Старлинг.
— Госпожице Старлинг. Ще се уверите, че нито един пациент не е напуснал без документите си. Ще се уверите също така, че нито една папка не е напуснала болницата, без преди това да е била одобрена от ръководството. Що се отнася до папките на починалите, оказа се, че Департаментът по здравеопазването не ги иска, Бюрото по статистиката също, така че, доколкото знам, мъртвите папки, тоест папките на починалите, останаха в Балтиморската щатска болница и след датата на моето напускане, а аз напуснах последна. Документите на отлъчилите се бяха изпратени в полицията и на местния шериф.
— Отлъчилите се?
— Така наричахме избягалите. Понякога се случваше с болните, на които беше гласувано доверие.
— Доктор Ханибал Лектър като отлъчил ли се водеше? Възможно ли е документите му да са попаднали при правоохранителните органи?
— Той определено не беше отлъчил се. Никога не сме го водили като избягал по наша вина. Когато това е станало, за него отговаряха други. Само веднъж слязох там долу и видях доктор Лектър. Показах го на сестра ми, която беше дошла с момчетата си. Като си спомня за това, усещам някакъв студ и отвращение. Той подтикна един от другите да хвърли по нас… — сниши глас — семе, разбирате ли?
— Да, чувала съм думата — отговори Старлинг. — Това случайно не беше ли господин Мигс? Имаше добра ръка.
— Изключила съм го от ума си. Вас си ви спомням. Дойдохте в болницата и разговаряхте с Фред… доктор Чилтън, после слязохте в онова мазе при Лектър, нали?
— Да.
Доктор Фредерик Чилтън, директорът на Балтиморската болница за душевноболни престъпници, бе изчезнал безследно по време на отпуската си малко след бягството на Лектър.
— Знаете ли, че Фред изчезна?
— Да, чух за това.
Очите на госпожица Коури веднага се наляха с искрящи сълзи.
— Беше мой годеник — каза тя. — Той изчезна, след това затвориха болницата и аз се почувствах така, сякаш покривът се е стоварил върху главата ми. Ако не беше моята църква, нямаше да го преживея.
— Съжалявам — поклати глава Старлинг. — Виждам, че вече имате добра работа.
— Но нямам Фред. Той беше добър, много добър човек. Ние се обичахме, а човек не намира любов всеки ден. Като ученик са го избирали за Момче на годината.
— И с право. Искам да ви попитам, Айнел, дали той държеше документите в кабинета си, или са били някъде в приемната, където е било бюрото ви…
— Бяха в стенните шкафове в кабинета му, а после, когато броят им нарасна прекомерно, взехме големи шкафове и ги сложихме в приемната. Разбира се, винаги бяха заключени. Когато се изнесохме оттам, в сградата временно настаниха метадоновата клиника и те разместиха доста неща.
— Попадала ли ви е някога папката с документите на доктор Лектър?
— Разбира се.
— Помните ли дали в нея имаше рентгенови снимки? Рентгеновите снимки отделно ли се пазеха или към досиетата?
— Към досиетата. Бяха по-големи от папките и това създаваше неудобства. Имахме рентгенов апарат, но не и постоянен рентгенолог, който да води отделен архив. Честно казано, не помня дали в неговата папка е имало снимки. Имаше електрокардиограма, която Фред показваше на хората. Доктор Лектър… дори не искам да го наричам „доктор“, бил целият оплетен с жиците на електрокардиографа, когато се нахвърлил върху горката медицинска сестра… Странното бе, че пулсът му изобщо не се беше повишил, когато го направил. Санитарите го откопчили от нея, но бяха измъкнали ръката му от ставата. За такова нещо би трябвало да му направят рентгенова снимка според мен.
— Ако се сетите къде може да са папките или си спомните нещо, нали ще ми се обадите?
— Ще направим цялостно издирване — отговори госпожица Коури, като произнесе фразата с видимо удоволствие, — но не мисля, че ще открием нещо. Много неща просто си останаха там. Не ги зарязахме ние, а онези от метадоновата клиника.
Чашките за кафе имаха дебели стени и човек трудно можеше да пие от тях, без да се накапе. Старлинг изчака Айнел Коури да се отдалечи с тежката си походка, преследвана от собствения си ад, после изпи половин чаша кафе със салфетка под брадичката.