Гласът й отекна по празния коридор, в чиито килии толкова много хора бяха ревали до прегракване и бяха гризали решетките, докато останат без зъби.
Старлинг си спомни вдъхващото увереност присъствие на едрия санитар Барни. Странната вежливост, с която Барни и доктор Лектър се отнасяха помежду си. Сега нямаше никакъв Барни. Хрумна й нещо от училище и се напъна да си го спомни:
Градина с рози, точно така. Това тук със сигурност не беше градина с рози.
Старлинг, подтиквана от вестникарските статии напоследък да мрази освен самата себе си и своя пистолет, установи, че сега, когато се чувстваше несигурна, допирът с него е всъщност изключително приятен. Извади колта от кобура и тръгна напред. Беше много важно да наблюдава и двете страни, защото не биваше да допусне някой да се промъкне зад гърба й. Някъде капеше вода.
В някои от килиите имаше разглобени легла. В други имаше дюшеци. Водата се събираше в средата и Старлинг, която винаги пазеше обувките си, прекрачваше ту от едната страна на тясната локва, ту от другата. Спомняше си какво я бе посъветвал Барни преди толкова много години. Движи се в средата на коридора.
Малко по-нататък наистина видя шкафове за документи. Тъмнокафяви в светлината от фенерчето.
Ето я килията на Мигс, покрай която най-много мразеше да минава. Мигс, който шепнеше мръсотии и я пръскаше с телесни течности. Мигс, когото доктор Лектър бе убил, като го бе накарал да глътне мръсния си език. След Мигс в килията бяха сложили Сами — Сами, чиито поетични опити доктор Лектър беше окуражавал с изненадващо въздействие върху самия поет. Дори и сега чуваше как Сами реве стиховете си:
Тя още пазеше някъде надраскания с креда текст.
Сега килията беше натъпкана с дюшеци и завързани на бали чаршафи.
И, най-накрая, килията на доктор Лектър.
Солидната маса, на която четеше, все още беше завинтена за пода в средата на килията. Рафтовете, върху които държеше книгите си, ги нямаше, но подпорите им още стърчаха от стената.
Трябваше да се заеме с шкафовете, но нещо я теглеше към килията. Тук се бе състояла най-забележителната среща в живота й. Тук бе преживяла изненада, стъписване, страх.
Тук бе чула такива истини за себе си, че сърцето й бе закънтяло като камбана.
Искаше й се да влезе вътре. Искаше да влезе, както на човек му се иска да скочи от балкона или както го изкушават релсите при вида на приближаващия влак.
Старлинг освети наоколо с фенера си — видя гърбовете на шкафовете, близките килии. Любопитството надделя и я накара да прекрачи прага. Застана в средата на килията, в която доктор Ханибал Лектър бе прекарал осем години. Стоеше на мястото, където някога бе стоял той. Очакваше да се развълнува, но не се получи. Остави пистолета и фенерчето на масата му, внимателно, за да не се изтъркаля на пода, после се опря на ръце върху плота. Отдолу усети само трохи.
Общо взето, остана разочарована. Килията без обитателя й беше като захвърлена змийска кожа. Тогава си бе помислила, че е разбрала нещо — не беше задължително смъртта и опасността да дойдат, докато си в капан. Можеха да дойдат с дъха на любимия човек. Или през някой слънчев следобед, на рибния пазар, докато по високоговорителите гърми „Макарена“.
Стига толкова. На работа. Шкафовете бяха четири, с обща дължина около три метра, високи до брадичката й. Всеки имаше по пет чекмеджета, които се заключваха с обща ключалка, монтирана на най-горното. Не бяха заключени. Бяха пълни с папки, някои доста дебели. Имаше стари, с кафяви картонени корици, и по-нови, пластмасови. Папки със сведения за здравето на мъртъвци още от откриването на болницата през 1932 година. Бяха горе-долу подредени по азбучен ред. Зад някои от редовете с папки бяха натъпкани документи. Старлинг задържа големия фенер на рамото си, а със свободната си ръка затършува из папките. Съжали, че не е взела по-малък фенер, който да може да закрепи между зъбите си. Веднага щом се ориентира в подредбата на папките, прескочи няколко чекмеджета до буквата „Л“ и бам — Д-р Лектър, Ханибал.