Старлинг извади голямата папка с картонени корици и веднага я огъна, за да провери дали е достатъчно твърда, за да съдържа рентгенова снимка. Постави я върху другите папки, отвори я и видя медицинското досие на покойния И. Дж. Мигс. По дяволите! Мигс, изглежда, щеше да я тормози и от гроба. Остави папката върху шкафа и бързо отиде до буквата „М“, извади папката на Мигс и я отвори. Беше празна. Някаква техническа грешка? Някой е поставил документите на Мигс в папката на доктор Лектър? Прерови чекмеджето, за да намери досие без папка. Нямаше. Върна се при „М“. Осъзна, че нещо я притеснява все повече. Миришеше лошо и вече ставаше непоносимо. Пазачът беше прав — на това място беше трудно да се диша. Беше преровила половината чекмедже, когато разбра, че… вонята става все по-наситена.
Зад гърба си чу лек шум и рязко се обърна, готова за удар, с ръка върху пистолета. Лъчът на фенерчето открои висок мъж, облечен в парцали. Единият от големите му отекли крака беше стъпил във водата, едната му ръка бе отдалечена от тялото, в другата държеше парче от счупена чиния. Единият крак и двете му стъпала бяха увити в ивици от накъсани чаршафи.
— Здрасти — каза той с набъбнал от афти език. Старлинг усещаше миризмата на дъха му от два метра разстояние. Ръката й пусна пистолета и стисна флакона нервнопаралитичен газ.
— Здрасти — отвърна. — Моля ви, останете там, до решетките.
Мъжът не помръдна.
— Ти ли си Христа? — попита.
— Не — отговори Старлинг. — Не съм Христос.
Гласът. Спомняше си този глас.
— Ти ли си Христа? — Лицето му се кривеше.
Този глас. Хайде, спомни си.
— Здравей, Сами — каза тя. — Как си? Тъкмо си мислех за теб.
Какво знаеше за Сами? Информацията, за която ровеше набързо в главата си, не беше никак подредена. Сложил главата на майка си в дискоса за дарения, докато богомолците пеели „Дай на Господаря най-доброто от себе си“. Казал, че това било най-хубавото, което имал. Някаква баптистка църква. Сърдел се, каза доктор Лектър, задето Исус толкова закъснява.
— Ти ли си Христа? — попита той още веднъж, този път умолително. Бръкна в джоба си и извади доста дълъг фас. Сложи го върху парчето чиния и го протегна напред като дар.
— Сами, съжалявам, но аз не съм…
Сами изведнъж почервеня от яд, задето не е Христос, и гласът му загърмя по коридора:
Вдигна нагоре парчето от чиния като нож и запристъпва към Старлинг. Нагази във водата с двата крака, лицето му се изкриви, свободната му ръка не преставаше да опипва въздуха помежду им.
Старлинг усещаше твърдостта на шкафовете зад гърба си.
— МОЖЕШ ДА СИ С ХРИСТА… АКО СИ МНОГО ДОБЪР — изрецитира тя гръмко и отчетливо, сякаш се намираше много далече от него.
— Ъхъ — измънка Сами успокоено и спря.
Старлинг затършува в чантата си и извади шоколадовия си десерт.
— Сами, имам сникърс. Обичаш ли сникърс?
Той мълчеше.
Старлинг сложи шоколада върху един голям плик и го протегна напред.
Той отхапа първата хапка, преди да махне опаковката, изплю станиола и отхапа още веднъж, с което преполови сникърса.
— Сами, някой друг да е идвал тук?
Той не обърна внимание на въпроса й, а сложи остатъка от шоколадовия десерт върху парчето чиния и изчезна зад купчина стари дюшеци в някогашната си килия.
— Какво, по дяволите, е това? — Женски глас. — Благодаря ти, Сами.
— Коя сте вие? — извика Старлинг.
— Не ти влиза в скапаната работа.
— Тук ли живеете, със Сами?
— Разбира се, че не. Тук съм на любовна среща. Не можеш ли да ни оставиш сами?
— Мога. Отговорете на въпроса ми. Откога сте тук?
— Две седмици.
— Някой друг да е идвал?
— Идваха някакви прошляци, но Сами ги изрита.
— Сами защитава ли те?
— Опитай да ми направиш нещо и ще разбереш. Мога да ходя и да намирам храна, а той има безопасно място, където да я ядем. Доста хора щяха да се зарадват на такива условия.
— Включени ли сте в някаква програма? Искате ли да ви включат? Бих могла да ви помогна.
— Бил е вече. После пак се е върнал тук и подкарал като преди. Ти какво търсиш? Какво искаш?
— Търся едни папки.
— Щом не са тук, значи някой ги е задигнал. Много умна ли трябва да си, за да се сетиш?