За последен път Паци бе закачил плаката с Чудовището в Америка — това бе трофей, източник на гордост, който остана на стената на отдела за поведенчески науки. Беше го подписал по молба на агентите от ФБР, които знаеха всичко за него, възхищаваха му се, канеха го на гости с жена му.
Докато се взираше над парапета към старинния град, усещаше соления въздух на залива Чесапийк, виждаше жена си на брега с новите й бели мокасини.
В „Поведенчески науки“ имаха изглед от Флоренция, който му показаха като куриоз. Беше същият, който сега се разстилаше пред очите му, стара Флоренция от Белведере — най-хубавият изглед от града. Но не беше в цвят. Беше рисунка с черен молив, със светлосенки, подсилени с въглен. Рисунката не беше оригинал, а заден план на снимка. На преден план беше американският сериен убиец доктор Ханибал Лектър. Ханибал Канибала. Лектър беше нарисувал Флоренция по памет и рисунката висеше на стената на килията му в психиатрията — място, мрачно колкото това сега.
Кога идеята споходи Паци? Двата изгледа — истинската Флоренция пред очите му и споменът за рисунката. Поставянето на плаката преди минута. Плакатът на Мейсън Върджър на стената в собствения му кабинет с огромната награда и допълнителните сведения:
ДОКТОР ЛЕКТЪР ТРЯБВА ДА ПРИКРИВА ЛЯВАТА СИ РЪКА И НЕ Е ИЗКЛЮЧЕНО ДА ПОТЪРСИ ХИРУРГИЧЕСКА НАМЕСА, ТЪЙ КАТО ТОЗИ ТИП ПОЛИДАКТИЛИЯ, ИЛИ НАЛИЧИЕТО НА ДОБРЕ ОФОРМЕНИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЪСТИ, Е МНОГО РЯДЪК И СЕ РАЗПОЗНАВА ВЕДНАГА.
Доктор Лектър, уловил очилата с лявата си ръка.
Много подробна рисунка на същия изглед на стената на килията, обитавана от Ханибал Лектър.
Дали идеята се бе появила, докато гледаше града долу, или докато се взираше в тъмнината над него? И защо неин предвестник беше уханието на соления бриз на залива Чесапийк?
Странно за човек на зрителните възприятия, но връзката се появи в съпровод на звук — звук на капка, падаща в увеличаваща се локва.
Ханибал Лектър е избягал във Флоренция.
Кап.
Ханибал Лектър е доктор Фел.
Кап.
Вътрешният глас на Риналдо Паци му прошепна, че може да е полудял в клетката на нерадостната си съдба. Трескавият му ум може би чупеше зъбите си в металните решетки както скелетът в клетката за умъртвяване с глад.
Без да си спомня точно как, установи, че е стигнал до ренесансовата порта; водеща към Коста ди Сан Джорджо — тясна уличка, която се спуска стръмно надолу и след по-малко от километър стига до сърцето на стара Флоренция. Краката му го водеха надолу по стръмния паваж сякаш по своя собствена воля, крачеше по-бързо, отколкото искаше, взираше се напред, за да зърне човека на име доктор Фел, защото това бе пътят към дома му. Малко по-нататък по Коста Скарпучия, после, все надолу, излезе на Виа де Барди, край реката. Близо до Палацо Капони, дома на доктор Фел.
Задъхан от бързото спускане, Паци се прикри в един тъмен вход срещу двореца. Ако се появеше някой, щеше да се обърне и да се престори, че звъни.
Дворецът беше тъмен. Над голямата двойна врата се виждаше червената светлинка на видеокамерата. Не знаеше дали работи непрекъснато, или само когато някой натисне звънеца. Беше монтирана доста навътре, над закрития вход. Нямаше видимост към фасадата.
Изчака половин час, заслушан в собственото си дишане, но докторът не се появи. Може би беше вътре и стоеше на тъмно?
Улицата беше пуста. Паци я прекоси и застана близо до стената.
Много тих, съвсем тих звук отвътре. Наклони глава към студените решетки на прозореца и се ослуша. Клавир. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени много добре.
Паци трябваше да чака, да се спотайва и да мисли. Бе твърде рано за подгонване на плячката. Трябваше да реши как да действа. Не биваше пак да стане за посмешище. Заотстъпва заднишком към тъмнината от другата страна на улицата. Носът му изчезна последен.
Глава 21
Християнският мъченик Свети Миниато взел отрязаната си глава от пясъка на римския амфитеатър във Флоренция и я занесъл под мишница до планинския склон от другата страна на реката, където сега се издига величествената църква, съхраняваща мощите му, както твърди легендата.
Тялото на Свети Миниато, изправено или не, със сигурност е минало по старинната улица, където се намираме сега — Виа де Барди. Вечерта се спуска и улицата пустее, ветрилообразно нареденият паваж блести от зимния ръмеж, който не е достатъчно студен, за да отмие миризмата на котки. Стоим сред дворци, строени преди шестстотин години от принцовете търговци, силните на деня и заговорниците на ренесансова Флоренция. На един изстрел с лък от другата страна на река Арно са Синьория, където монахът Савонарола е бил обесен и изгорен, и величественият музей „Уфици“ с множеството увиснали по стените разпятия, като животни в кланица.