Тези семейни владения, притиснати едно в друго на тясната уличка, замразени от съвременната италианска бюрокрация, отвън напомнят затвори, но вътре има множество красиви пространства, просторни тихи зали, които никой никога не вижда, с тежки завеси от полуизгнила, нашарена от дъжда коприна, където с години висят по-маловажни творби на големите ренесансови майстори и виждат светлина едва когато завесите изгният и рухнат на пода.
Тук край нас е дворецът „Капони“ — прославена фамилия с хилядагодишна история, чиито представители си позволили да скъсат ултиматума на френски крал в лицето му и са дали един папа.
Сега прозорците на двореца са тъмни зад металните си решетки. Поставките за факли са празни. Зад старото напукано стъкло можем да видим дупка от куршум, останала от четирийсетте години. Приближаваме. Опираме глава о хладната решетка и се ослушваме като полицая. Чува се клавесин, съвсем тихо. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени не съвършено, но много добре, с разбиране към музиката. Може би лявата ръка свири едва доловимо по-твърдо.
Ако сте убедени, че нищо няма да ви се случи, бихте ли влезли? Бихте ли влезли в този дворец, потънал в кръв и слава, бихте ли тръгнали през оплетената в паяжини тъмнина към нежния, звук на клавесина? Алармената система не може да ни види. Полицаят, който дебне край входа, не може да ни види. Елате…
Тъмнината във фоайето е почти непрогледна. Дълго каменно стълбище, студеният парапет под плъзгащата се нагоре ръка, стъпалата, издълбани от толкова много крака през годините, нагоре към музиката.
Високата двойна врата към главния салон щеше да проскърца, ако трябваше да я отворим. За вас тя е отворена. Музиката долита от далечен ъгъл, там е и единствената светлина — светлина от много свещи, която се излива червеникава през малката врата на параклиса в единия ъгъл на помещението.
Тръгваме към музиката. В тъмнината долавяме присъствието на групи мебели, покрити с бяло, смътни силуети, които не стоят съвсем неподвижно на светлината от свещите, като заспало стадо. Таванът над нас изчезва в тъмнината.
Свещите хвърлят червеникави отблясъци върху клавесина и човека, известен на учените като доктор Фел — елегантен, с изправен гръб, отдаден на музиката, светлината блести в косата му и копринения домашен халат на баклавички, който лъщи като кожа на животно.
На вдигнатия капак на клавесина е изобразено пиршество — малките фигурки сякаш се тълпят в светлината от свещите над струните. Той свири със затворени очи. Не се нуждае от ноти. На поставката пред него, с форма на лира, е поставен един брой на американския таблоид „Нашънъл Татлър“, сгънат така, че да се вижда само снимката на първа страница — лицето на Кларис Старлинг. Нашият музикант се усмихва, приключва изпълнението си, повтаря сарабандата за собствено удоволствие и когато последните трептящи звуци утихват, отваря очи, накланя леко глава и се вглежда в снимката пред себе си. В зениците му се отразяват червени точици.
Става безшумно и занася американския таблоид в изящния параклис, строен преди откриването на Америка. Повдига вестника към светлината от свещите и го разгъва, а иконите по стените сякаш надничат над рамото му, за да четат, като че ли са на опашка в бакалница. Шрифтът е „Готик“, седемдесет и два пункта. Пише: АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА: КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ НА ФБР.
Той духва свещите и лицата около олтара, агонизиращи или блажени, потъват в мрак. Не му е нужна светлина, докато прекосява голямата зала. Доктор Ханибал Лектър минава край нас и усещаме лек полъх. Голямата врата проскърцва, чува се хлопване, което улавяме на пода. Тишина.
Стъпките се насочват към друга стая. Звуците тук резонират, стените ни се струват по-близо, таваните обаче са много високи — ехото се връща късно отгоре, а въздухът е пропит от мирис на пергамент, кожа и изгасени свещи.
Шумолене на хартия в тъмнината, проскърцване на стол. Доктор Лектър сяда на голямото кресло в прочутата библиотека на Капони. Очите му отразяват червеникавата светлина, но не блестят в червено в мрака, както се бяха клели някои от надзирателите му. Тъмнината е пълна. Той размишлява…