Вярно е, че доктор Лектър сам се бе погрижил да се освободи мястото, като отстрани стария куратор — проста задача, изискваща няколко секунди работа над стареца и скромен кофраж от две торби цимент, но също така е вярно, че след като пътят бе освободен, той бе защитил кандидатурата си честно, като бе демонстрирал пред комитета изключителните си лингвистични способности и бе превеждал от прима виста средновековни текстове на италиански и латински от най-гъсто изписаните с готически букви ръкописи.
Тук бе открил покой, който искаше да запази — откакто бе дошъл във Флоренция, не бе убивал, кажи-речи, никого, ако не се брой предшественикът му.
Смяташе назначаването си за преводач и куратор на библиотеката „Капони“ за сериозно завоевание по няколко причини:
Пространствата, високите тавани в двореца за него са нещо много важно, защото дълги години е бил затворен в килия. И нещо по-важно — усеща палацото в съзвучие със себе си, защото това е единствената сграда, която по размери и вътрешно оформление отговаря на представите му за дворец, каквато има от детството си.
В библиотеката — тази уникална колекция от ръкописи и писма, събирана от тринайсети век — има възможност да задоволи едно любопитство, което изпитваше спрямо самия себе си.
Доктор Лектър имаше основания да смята въз основа на разпокъсани стари семейни хроники, че е потомък на някой си Джулиано Бевизанге, страховита фигура от Тоскана през дванайсети век, а също така на Макиавели и Висконти. Това бе идеалното място, където можеше да проучи въпроса. Интересът му бе съвсем абстрактен и нямаше нищо общо с егото му. Доктор Лектър не се нуждае от конвенционални източници на самочувствие. Егото му, подобно на коефициента му на интелигентност и високо рационалния му ум, не може да се измери с конвенционални средства.
Всъщност сред психиатрите няма единно мнение по въпроса дали доктор Лектър може да бъде наречен „човек“. Колегите му психиатри, мнозина от които се страхуват от язвителното му перо в специализираните списания, отдавна го смятат за нещо съвсем друго. За удобство го наричат чудовище.
Чудовището седи в тъмната библиотека, умът му рисува цветове в черното пространство, в главата му витае средновековието. Размишлява за полицая.
Щраква електрически ключ, запалва се ниска лампа.
Сега виждаме доктор Лектър, седнал на дългата тясна маса от шестнайсети век в библиотеката „Капони“. Зад него има цяла стена с прегради, пълни с ръкописи, и големи, покрити с брезент рафтове отпреди осемстотин години. Пред него е струпана кореспонденцията на един министър на Венецианската република от четиринайсети век, притисната с отливка, правена от Микеланджело като етюд за рогатия му Мойсей, а пред мастилницата има преносим компютър, включен към Интернет и с възможност да търси информация чрез Миланския университет.
„Нашънъл Татлър“ аленее и синее сред бледожълтите и кафяви пергаменти и кожени подвързии. До него е флорентинското издание на „Ла национе“. Доктор Лектър взема италианския вестник и започва да чете последните му нападки срещи Риналдо Паци, предизвикани от изказването на говорител на ФБР, че психологическият портрет на Чудовището, изготвен в Бюрото, няма нищо общо с Тока. По-нататък се споменава стажът на Паци в Америка в известната академия в Куонтико и се казва, че при това положение е редно да допуска такива грешки.
Но доктор Лектър изобщо не се интересува от Чудовището, а от Паци. Жалко, че се натъква на полицай, обучаван в Куонтико, където случаят Ханибал Лектър е част от учебната програма.
Когато огледа лицето на Паци в Палацо Векио и се приближи достатъчно, за да го помирише, беше сигурен, че Паци не подозира нищо, макар и да попита за белега на ръката му. Не бе проявил и никакъв по-сериозен интерес към него във връзка с изчезването на куратора.
Полицаят го бе видял на изложбата на инструменти за изтезания. Щеше да е за предпочитане, ако го бе видял на изложба на орхидеи.
Доктор Лектър си даваше сметка, че в главата на полицая присъстват всички елементи, нужни, за да осъзнае истината, хаотично разбъркани сред милионите други неща, които знаеше.
Дали Риналдо Паци не трябва да последва куратора на Палацо Векио? Или може би е по-добре да намерят трупа му след мнимо самоубийство? „Ла национе“ ще се радва, че го е подтикнал да сложи край на живота си.