Тя излезе иззад паравана, без да сваля бебето от гърдата си.
— Горещо е — каза. — Ще отвориш ли прозореца?
— Мога да направя нещо повече, Ромула. Мога да отворя вратата. Знаеш го.
Тишина. Отвън се чуват постоянните шумове на Солициано, като непрекъснато тъпо главоболие.
— Кажи ми какво искаш. Някои неща бих направила с удоволствие, но не всичко. — Инстинктът й подсказваше безпогрешно, че ще я уважава повече след това предупреждение.
— Ще правиш, каквото правиш винаги — отвърна Паци. — Този път обаче искам да те хванат.
Глава 25
През деня наблюдаваха входа на Палацо Капони през високия, закрит с щори прозорец на апартамента отсреща — Ромула, една по-възрастна циганка, която й помагаше за бебето, може би братовчедка на Ромула, и Паци, който използваше всяка възможност да излезе от службата.
Дървената ръка, която Ромула използваше в занаята си, чакаше на един стол в съседната стая. Апартаментът беше на учител от близкото училище „Данте Алигиери“, който бе позволил на Паци да го използва през деня. Ромула бе настояла в малкия хладилник да има специален рафт за нея и бебето.
Не се наложи да чакат дълго.
В девет и половина сутринта помощничката на Ромула изсъска от стола край прозореца. Едното крило на масивната врата на двореца отсреща се отвори назад и на нейно място зейна черна бездна.
Появи се човекът, когото във Флоренция наричаха доктор Фел — дребен, строен в тъмните си дрехи, лъскав като норка, докато душеше въздуха от стъпалото и оглеждаше улицата в двете посоки. Натисна няколко бутона, за да активира алармената система, после затвори вратата с голямата дръжка от ковано желязо, достатъчно проядена от ръжда, за да не може от нея да се свалят отпечатъци. Носеше пазарска чанта.
Когато видя доктор Фел за първи път през пролуките на щорите, по-възрастната циганка стисна ръката на Ромула, сякаш да я спре, после я погледна в очите и рязко тръсна глава, без полицаят да забележи.
Паци веднага разбра накъде е тръгнал.
В кофата за боклук бе намерил опаковки от изискания магазин за хранителни стоки „Вера дал 1926“ на Виа Сан Джакопо, близо до моста Санта Тринита. Докторът тръгна в същата посока, докато Ромула се шмугна в костюма си, а Паци продължаваше да гледа през прозореца.
— Ще пазарува храна — отбеляза Паци. Не можеше да се стърпи да не повтори още веднъж инструкциите за Ромула. — Проследи го, Ромула. Изчакай го от тази страна на Понте Векио. Ще го хванеш на връщане с пълната торба. Аз ще съм на половин пряка пред него, така ще видиш първо мен. Ще съм наблизо, така че ако възникне проблем, ако те арестуват, ще се намеся. Ако отиде другаде, върни се тук в апартамента. Ще ти се обадя. Сложи този пропуск на стъклото на някое такси и ще можеш да дойдеш при мен.
— Ваше сиятелство — каза Ромула, като го повиши в сан с присъщата на италианците ироничност, — ако възникне проблем и някой друг ми се притече на помощ, не го закачай. Приятелят ми няма да открадне нищо, само го остави да избяга.
Паци не изчака да дойде асансьорът, а хукна надолу по стълбите. Беше с мазен работен комбинезон и шапка с козирка. Трудно е да проследиш някого във Флоренция, защото тротоарите са тесни, а човешкият живот на улицата не струва нищо. Край бордюра го очакваше очукан мотопед, към който бяха привързани десетина метли. Запали при първото ритване на стартера и се понесе напред по неравния паваж сред облак синкав дим, като подскачаше под инспектора като тичащо в тръс магаренце.
Паци не бързаше и нервните шофьори започнаха да му бибипкат в бесния трафик; купи си цигари, за да убие време — трябваше да изчака достатъчно дълго, за да разбере със сигурност накъде е тръгнал доктор Фел. В края на Виа де Барди започваше еднопосочната Борго Сан Джакопо, по която движението беше срещу него. Паци остави мотопеда на тротоара и продължи пеша, като едва си пробиваше път през тълпите туристи в южния край на Понте Векио.
Флорентинците казват, че „Вера дал 1926“ с богатото разнообразие от сирена и трюфели мирише като краката на Господ.
Докторът определено не бързаше да излезе от магазина. Избираше си трюфели — първите бели трюфели за сезона. Паци виждаше гърба му през витрината над красиво изложените шунки и тестени изделия. После отиде до ъгъла и се върна. Наплиска лицето си на чешмичката, която плюеше вода през мустаката глава с лъвски уши.