— Това бебе, комендаторе? Това бебе е мой син и си има име. Казва се… — Ромула поклати глава, сякаш не желаеше да каже името на сина си на такъв човек. Закри лицето си с длани, почувства как лицето и пръстите й пулсират и двата пулса се смесват. — Мога да го намеря — промърмори.
— Къде?
— Пиаца Санто Спирито, край фонтана. Палят огън, пият вино.
— Ще дойда с теб.
— По-добре недейте — възрази тя. — Това ще съсипе доброто му име. Бебето и Есмералда ще останат тук, така че ще се върна, няма защо да се тревожите.
Пиаца Санто Спирито, красив площад на левия бряг на река Арно, изглежда долнопробен след залез-слънце. Църквата е тъмна и заключена в този късен час, от „Казалинга“, популярното ресторантче, се разнася шум и всепроникващ мирис на готвено.
Край фонтана блещука малък огън, чува се циганска китара, която свири повече с ентусиазъм, отколкото с талант. Оказва се, че сред присъстващите има един добър певец на португалски народни песни. След като го откриват, смазват гърлото му с вино от няколко бутилки. Той започва с някаква песен за съдбата, но го прекъсват и настояват да изпее нещо по-весело.
Роже Льо Дюк, известен като Ньоко, седи на ръба на фонтана. Пушил е нещо. Погледът му е мътен, но въпреки това веднага забелязва Ромула, застанала зад хората край огъня. Ньоко купува два портокала от уличен търговец и двамата се отдалечават от песента. Спират под улична лампа, далеч от огъня. Тук светлината е по-студена от отблясъците на огъня, прошарена от последните листа на един клен. Светлината изглежда зеленикава върху бледото лице на Ньоко, сенките на листата приличат на синини от удари. Ромула се взира в него, улавя го за ръката.
В юмрука му изведнъж се появява нож като тънък лъскав език и той започва да бели портокалите — кората увисва надолу като дълга спирала. Подава й първия и тя лапва едно парче, докато той бели втория.
Говорят кратко, на ромски. В един момент той свива рамене. Ромула му подава мобилен телефон и му показва как да си служи с него. След миг в ухото му отеква гласът на Паци. Ньоко сгъва капачето на апарата и го прибира в джоба си.
Ромула сваля малък амулет от шията си, целува го и го окача на врата на дребния опърпан мъж. Той го поглежда, прави няколко танцови стъпки, сякаш свещеният лик го е опарил, и се усмихва на Ромула. Тя сваля широката сребърна гривна и я слага на китката му. Става му. Ръката на Ньоко не е по-дебела от нейната.
— Можеш ли да останеш с мен един час? — пита той.
— Да — отговаря тя.
Глава 28
Отново е нощ и доктор Фел е в голямата каменна зала в Белведере, където е изложението на машини за изтезания. Облегнал се е спокойно на стената под клетките на прокълнатите.
Регистрира аспектите на проклятието по оживените лица на воайорите, докато обикалят между инструментите и се притискат едни в друг със замъглени, изцъклени погледи, като перверзни допирани в обществен транспорт, с настръхнали коси, с настръхнали косми по ръцете, задъхани.
Онези, които дебнат доктора, са отвън.
Минават часове. Доктор Фел, който почти не обръща внимание на експонатите, сякаш не може да се насити на тълпата посетители. Неколцина долавят вниманието му към себе си, чувстват се неловко. Жените често го гледат с особено силен интерес, преди тълпата да ги принуди да продължат. Дребна сума, платена на двамата препаратори, позволява на доктора да остане колкото си иска — недосегаем зад въжетата, неподвижен край каменната стена.
Пред входа край парапета бдеше Риналдо Паци. Ръмеше. Той бе свикнал да чака.
Паци знаеше, че докторът няма да се прибере у дома пеша. Надолу по склона зад крепостта го очаква колата му — джагуар, елегантен Марк II на трийсет години, швейцарски номера, най-добрата кола, която Паци някога е виждал. Явно доктор Фел не се нуждаеше от заплата, за да се препитава. Паци запомни номерата, но не смееше да ги провери чрез Интерпол.
Ньоко чакаше на стръмната павирана Виа Сан Леонардо, между крепостта и колата. От двете страни на уличката се издигаха високи каменни стени, които защитаваха къщите зад тях. Беше намерил удобен вход с решетки, който му позволяваше да стои извън потока туристи, спускащи се от крепостта. На всеки десет минути мобилният телефон в джоба му започваше да вибрира безшумно и той трябваше да потвърждава, че е на мястото си.
На излизане от крепостта някои от туристите бяха прикрили главите си от дъжда с карти и пътеводители. Тесният тротоар беше препълнен и хората крачеха по уличното платно, бавеха малкото таксита, които се спускаха надолу от крепостта.