Крендлър стана и събра книжата си.
— Не съвсем, Крендлър — спря го Мейсън. — Лектър може и да не се покаже. Има предостатъчно пари, за да се крие цял живот.
— Откъде са тези пари? — попита Марго.
— Като психиатър е имал богати пациенти — отговори Крендлър. — Успял е да накара някои от тях да му прехвърлят големи суми и акции и ги е скрил много добре. Данъчните не са успели да ги открият. Ексхумираха труповете на двама от благодетелите му, но не откриха нищо. Няма следи от отрова.
— Значи не могат да го поставят натясно, защото има пари — рече Мейсън. — Трябва да го подмамим да излезе. Мисли как.
— Вероятно знае откъде е дошъл ударът във Флоренция — отбеляза Крендлър.
— Разбира се, че знае.
— Значи ще иска теб.
— Не съм сигурен — отвърна Мейсън. — Той ме харесва такъв, какъвто съм. Мисли, Крендлър.
Мейсън започна да тананика.
Крендлър чуваше тананикането му, докато излизаше от стаята. Мейсън често тананикаше химни, когато кроеше планове: Разполагаш с чудесна стръв, Крендлър, но ще говорим за това, след като внесеш в сметката си компрометираща сума пари — когато станеш моя собственост.
Глава 45
В стаята на Мейсън остава само семейството — брат и сестра.
Мека светлина и музика. Северноафриканска музика — струнен инструмент „уд“ и барабани. Марго седи на канапето, навела глава, лактите на коленете. Би могла да мине за чукохвъргачка, която си почива, или щангистка, отдъхваща след тренировка в салона. Диша малко по-бързо от респиратора на Мейсън.
Мелодията свършва и тя става, отива до леглото му. Змиорката подава главата си от дупката в изкуствения камък, за да види дали от сребристото й вълнисто небе и тази вечер няма да валят шарани.
— Буден ли си? — пита Марго с най-тихия си глас.
След миг Мейсън вече присъства зад вечно отвореното си око.
— Време ли е вече да поговорим — съскащо дишане — за това, което иска Марго? Седни тук, на коляното на Дядо Коледа.
— Знаеш какво искам.
— Кажи го.
— С Джуди искаме да си имаме бебе. Искаме да имаме бебе с кръвта на Върджър, наше бебе.
— Защо не си купите някое китайче? По-евтини са от прасенцата.
— Добра идея. Може и това да направим.
— Какво пише в завещанието на татко… На наследник, потвърден като мой потомък от лабораторията „Селмарк“ или друга подобна, чрез тестване на ДНК, завещавам цялото си състояние при смъртта на обичания ми син Мейсън. Обичан син, Мейсън. Това съм аз. В случай че няма наследник, единствен бенефициент ще бъде Южната баптистка конвенция със специфични клаузи, засягащи университета „Бейлър“ в Уейко, Тексас. Ти наистина ядоса татко с това лизане на катерици, Марго.
— Може и да не повярваш, Мейсън, но въпросът не е в парите. Е, поне не изцяло. Ти не искаш ли наследник? Това ще бъде и твой наследник. Мейсън.
— Марго, защо не намериш някой симпатяга и не го изчукаш? Не е като да не знаеш как става.
Мароканската музика отново се усилва, натрапчивите мотиви се повтарят, изпълват ушите й като гняв.
— Увредих се, Мейсън. Яйчниците ми са дистрофирани от всичките неща, които вземах. Освен това искам и Джуди да участва. Тя иска да стане рождена майка. Мейсън, ти каза, че ако ти помогна… Обеща ми малко сперма.
Мейсън размърда рачешките си пръсти.
— Можеш да се самообслужиш. Ако е още на мястото си.
— Мейсън, не е изключено да имаш жизнеспособна сперма и бихме могли да я извлечем безболезнено.
— Да извлечем безболезнено жизнеспособна сперма? Май си разговаряла с някого.
— Бях в клиниката по безплодие. Всичко това е напълно дискретно. — Лицето на Марго омекна дори в студената светлина от аквариума. — Бихме могли да сме много добри родители, Мейсън. Посещаваме учебни групи по родителско поведение. Джуди произхожда от голямо, толерантно семейство, а има и клуб в подкрепа на жените родители.