Выбрать главу

Второ, твърдеше се, че Рихтер е човек, склонен към внезапни и диви изблици на жестокост. Че е способен да прегърне или обезглави даден човек в зависимост от настроението си. В това отношение Рихтер очевидно имаше много общо и с неговия потаен работодател. Мосю Доминик беше човек, който или ненавиждаше хората, или ги обичаше, беше щедър или безмилостен както му диктуваше моментът. Наполеон и Хитлер са били същите.

„В образа на водачите има нещо, което не им позволява да изглеждат двусмислени“ — каза си Жан-Мишел. Той беше горд, че познава мосю Доминик. Надяваше се да се гордее и с познанството си с хер Рихтер.

Жан-Мишел се приближи до черната метална врата на клуба на Рихтер на име „Auswechsein“. На вратата нямаше нищо освен една шпионка тип „рибешко око“ и един зумер под нея. От лявата страна върху касата стърчеше мраморна глава на козел. Французинът натисна бутона и зачака.

„Auswechsein“, или „Заместител“, беше едно от най-долнопробните, декадентски и печеливши нощни кътчета за забавления в Санкт Паули. Мъжете трябваше да идват с дама. На входа двойката получаваше една розова и една синя огърлица с различни номера; всеки, който имаше съответния номер, беше техният нов партньор за вечерта. Допускаха се само добре облечени красиви мъже и жени.

През зяпналата уста на козела прозвуча груб глас.

— Кой е?

— Жан-Мишел Орн — произнесе французинът. Беше на косъм да добави: „Имам уговорена среща с хер Рихтер“, но размисли. Ако хората на Рихтер не бяха в течение кого чакат, цялата операция беше само губене на време. Такава, за която Жан-Мишел и сътрудниците му нямаха за какво да съжаляват.

Миг по-късно вратата се отвори и един културист с близо двуметров ръст го покани с жест да влезе. Грамадният мъж затвори и заключи вратата, след което положи огромната си ръка върху рамото на французина, побутна го до касовия автомат на бара и го претърси основно от главата до петите.

Жан-Мишел си отбеляза видеокамерата на стената и миниатюрния приемник в ухото на гиганта. Някой някъде сравняваше изображението му с това върху факса, изпратен от офиса на мосю Доминик в „Demain“.

— Почакайте малко — произнесе гигантът. После се обърна и изчезна в мрака.

„Много ефикасно“ — помисли Жан-Мишел, докато гръмките стъпки на едрия мъж отекваха през дансинга. Вниманието не беше лошо нещо. Мосю Доминик не бе извоювал положението, в което се намираше сега, с безгрижие и невнимание.

Огледа се. Единствената светлина идваше от четири червени неонови обръча, разположени около плота от дясната му страна. Не му помогнаха особено да види добре как изглежда вътрешността на бара или дали грамадният мъж е напуснал залата. Единственото нещо, което Жан-Мишел знаеше със сигурност, беше, че му се повдига въпреки включените вентилатори. Мястото излъчваше лека воня на застоял цигарен дим, алкохол и сладострастие.

След минута-две Жан-Мишел долови нови стъпки. Те се различаваха значително от първите. Бяха уверени, но леки, и по-скоро потрепваха, отколкото стържеха пода. Миг по-късно Феликс Рихтер изплува в аленото сияние на бара.

Жан-Мишел разпозна елегантния тридесет и две годишен мъж от фотографиите, които беше виждал. Снимките обаче не бяха в състояние да предадат динамизма му. Рихтер беше висок метър и осемдесет, с руса късо подстригана коса и гладко избръснат. Беше облечен в безупречен костюм по поръчка, огледално лъснати обувки и черна вратовръзка на алени райета. Не носеше никакви скъпоценности. Хората на Рихтер считаха този навик за суетен и в партията нямаше място за такива хора.

„Медали. Това е единственото украшение, което позволявам на хората си да носят“ — беше казал хер Рихтер в уводната статия на вестника си „Unser kampf“ — „Нашата Борба“.

Очите му обаче бяха най-впечатляващи. Фотографиите изобщо не бяха успели да ги уловят. Дори и в червеното сияние на бара те бяха като копия. И веднъж уловили плячката си, не помръдваха. Рихтер беше от онези хора, които никога и от никого не извръщат поглед.

С приближаването си германецът направи любопитен жест, сякаш се канеше да измъкне пистолет. Ръката му се плъзна покрай крака и бедрото, после се стрелна право напред. Странно, но елегантно движение. Французинът я разтърси здраво, изненадан от силата на хватката.

— Направихте добре, че дойдохте — каза германецът. — И въпреки това съм изненадан; очаквах и работодателя ви.