Без да изпуска ръката й и без да откъсва поглед от очите й, той спокойно произнесе:
— Да.
Мекият му тон я удари с почти същата сила както и думата. Тя го стисна за ръката. Той я стисна в отговор.
— Дори и да го пипнеш, Доминик ще се възползва от правосъдието на свръхбогатите — каза Нанси. — Онзи вид, който френското правителство много обича, защото то му купува летни вили без пари.
— Доминик няма да успее да се откупи по никакъв начин — обеща Худ.
— Ами аз? — запита тя. — Какво ще стане с мен?
— Когато всичко това приключи, ще ти помогна — каза Худ. — Ще имам грижата да ти осигуря работа.
— Е, страшно много ти благодаря — каза Нанси. — Още ли не си разбрал, че не това чакам от теб, Пол?
Тя се извърна настрани, сведе поглед към пода и прокара език по устните си. Худ не пускаше ръката й. Нищо не можеше да каже, нищо, което да не бъде фалшива надежда.
След малко тя отново вдигна поглед към него и каза:
— Разбира се, че ще ти помогна. Когато и да поискаш.
— Благодаря ти — каза просто Худ.
— Недей. Нали за това са бившите годеници?
Худ докосна бузата й, после пак хвана телефона. Не се обърна към Нанси, докато набираше номера. Копнежът в очите му би й дал веднага отговора, а това не беше онзи отговор, който би сторил на когото и да било от двамата добро.
42
Четвъртък, 18:44
Вюнсторф, Германия
Трясъкът, достигнал слуха на Боб Хърбърт, не беше от изстрела. Той разбра това, защото куршумът щеше да прониже мозъка му и да му затвори очите преди още звукът от гърмежа да достигне съзнанието му.
Имаше и още нещо. Звукът бе дошъл отгоре.
Полицейският офицер отскочи настрани, но не можа да избегне младата жена, която се стовари върху него и го прикова към земята. Тъй като беше отгоре, тя успя да скочи преди него, изрита пистолета му настрани, грабна го и го подхвърли на Хърбърт.
Той го хвана и мигновено се прицели в главата на полицая. Мъжът обаче не помръдваше и Хърбърт насочи вниманието си към младото момиче и попита:
— Джоди Томпсън?
Тя кимна. Едва дишаше.
— Казвам се Хърбърт. Боб Хърбърт. Работя за американското правителство. Искам да ви благодаря за това, което направихте.
— Не ми е… за пръв път… да се хвърлям на врата на някой мъж… — изрече тя на пресекулки. Той се усмихна.
— Предполагам, че не паднахте току-така от дървото…
— Не — отвърна тя. — Преди това вървях доста и се заблудих. А там горе заспах. Събудих се, когато ви чух и видях какво се кани да направи той.
— Радвам се, че спите леко — каза Хърбърт. — А сега мисля, че ще е по-добре да проверим дали нашият приятел…
— Внимавайте! — изкрещя Джоди.
Хърбърт не бе обърнал гръб на полицая, но бе допуснал грешката да гледа само към момичето. Германецът се бе надигнал от земята, хвърли се към него и количката се прекатури.
Докато се бореха, Хърбърт изтърва оръжието и реши да не се опитва да го открие. Както лежеше по гръб с полицая върху себе си, той се пресегна под облегалката и измъкна ножа от канията. Джоди се хвърли върху полицая и задърпа дрехата му. Хърбърт стисна ножа и острието щръкна от десния му юмрук. С лявата си ръка той сграбчи за косата главата на германеца и замахна. Острието потъна в меката плът под брадичката. Той го дръпна надясно, към сърцето, разрязвайки вътрешната и външната големи вени.
— Добре ли сте? — обади се Джоди.
— Да — отвърна той.
Тя се надигна неуверено, а Хърбърт изблъска мъртвото тяло от себе си, изпълзя встрани, по-далеч от мъртвеца и количката си, избърса ножа и го прибра.
— Мъртъв ли е? — попита Джоди.
— Да — отвърна Хърбърт. — Съжалявам. Ако ми помогнеш да се върна обратно в количката, можем да се измъкнем оттук.
Джоди му помогна.
— Мистър Хърбърт… — започна нерешително тя.
— Боб — прекъсна я той.
— Боб — каза Джоди, — какво знаете за хората, които се опитаха да ме убият?
Хърбърт се замисли за миг за областта, която наблюдаваше спътникът над главите им.
— Мисля, че са край едно езеро на север оттук.
— Колко на север?
— Няколко мили — отвърна той, вдигайки телефона. — Ще се обадя на шефовете си, за да им съобщя, че ви открих, ще ви закарам до Хамбург, а оттам вече ще се приберете у дома.