Худ поаленя и нетърпеливо попита:
— За какво става въпрос?
Искаше да изчезне колкото е възможно по-бързо от това място, да сложи край на тази изкушаваща близост.
— Става въпрос да бъдеш човек. Да правиш понякога грешки и после да искаш нещо, което не е твое. Или поне да желаеш нещо, което е било твое.
Худ се обърна към Хаузен, за да не изглежда, че обръща гръб на Нанси. Но това не остана незабелязано. Особено от Нанси, която пристъпи между двамата.
— Господи, Пол, защо слагаш това бреме на плещите си? Бремето да бъдеш толкова съвършен?
— Нанси, сега не му е нито времето, нито мястото…
— Защо? — запита тя. — Мислиш, че ще имаме друго място или време ли?
— Не. По всяка вероятност няма да имаме — грубо каза той.
— Забрави ме за момент. Помисли за себе си. Когато беше по-млад, ти работеше упорито, за да напреднеш. Сега вече си напреднал и все още продължаваш да блъскаш. Заради кого го правиш? Да не се опитваш да бъдеш пример за децата си или подчинените си?
— Нито едното, нито другото — отвърна натъртено той. Защо всеки му натякваше заради етиката му, труда, който хвърляше, и всичко останало? — Опитвам се само да върша онова, което смятам за правилно. И в лично, и в професионално отношение — само онова, което е правилно. Ако това е прекалено сложно или прекалено просто за някого, то си е негов проблем.
— Можем да тръгваме — обади се Хаузен. Очевидно беше доволен и не съзнаваше, че прекъсва разговора им. — Правителството даде разрешение да потегляме веднага. — Той се обърна към Ланг. — Всичко наред ли е, Мартин?
— Самолетът е готов — каза Ланг. — Няма да летя с вас. Само ще ви придружа до летището.
— Разбирам — каза Хаузен. — Тогава да побързаме. — Стол нарами раницата с апаратурата и измърмори:
— Ама разбира се! Защо ми е да ходя на хотел, където мога да имам стайно обслужване и гореща баня, след като мога да литна до Франция да се бия с терористи?
Худ хвана ръката на Нанси и тръгна към вратата. Тя заупорства и той спря и се извърна. Нанси не беше вече онази уверена жена, която бе дошла при него в парка. Беше едно тъжно и самотно същество.
Той знаеше какво се върти из главата й. Че трябва да му се противопостави, да не му помага да разруши онова, което е останало от живота й. За миг се изкуши да й каже онова, което тя очакваше да чуе, да я излъже и да й каже, че могат да опитат отново. Работата му беше да пази родината си и му беше нужна помощта й, за да изпълни дълга си.
Но кажеше ли веднъж лъжа, след това можеше да излъже и Майк и екипа си, Конгреса; дори и Шарън.
— Нанси, ти ще имаш работа — обеща Худ. — Казах, че ще ти помогна, и ще го направя. — Понечи да й напомни отново кой кого е напуснал, но какъв беше смисълът? Жените не бяха постоянни или честни.
— Това си е мой проблем, не твой — каза Нанси, сякаш прочела мисълта му и решила да го опровергае. — Ти ми каза, че ти е нужна помощта ми, за да се вмъкнеш вътре. Чудесно. Втори път няма да те подведа.
Тя тръсна главата си по начина, по който го бе направила в хотелското фоайе, и тръгна към Хаузен. Дългата руса коса се развя настрани, сякаш отмиташе всяко съмнение и гняв.
Хаузен й благодари, после благодари на всички, и петимата влязоха в асансьора за фоайето.
Худ застана до Нанси. Искаше му се да й благодари, но самото произнасяне на думите нямаше да е достатъчно. Той й стисна ръката, без да я гледа, и бързо я пусна. С крайчеца на окото си видя Нанси да примигва бързо няколко пъти — единствената пробойна в иначе стоическото й изражение.
Не си спомняше кога за последен път бяха стояли толкова близо и толкова далеч един до друг. Изпитваше чувство на безсилие и можеше само да си представя какво й е на душата.
И в следващия момент тя му го каза — посегна и стисна ръката му, но не я пусна; от очите й потекоха сълзи. Мелодичният сигнал на асансьора, че са стигнали фоайето, ги раздели, но не унищожи магията.
45
Четвъртък, 13:40
Вашингтон, окръг Колумбия
Като момче в Хюстън Даръл Маккъски си издяла от балсово дърво „Смит&Уесън“ и го държеше напъхан в колана си, както правеха агентите на ФБР в книгите. После му сложи и ластик и вече можеше да изстрелва малки квадратчета от картон също като куршуми. Държеше ги в джоба на ризата си, да му бъдат винаги подръка.
Носи пистолета до началото на шести клас. Държеше го скрит под закопчаната си риза. Това го караше да пристъпва с правата походка на Джон Уейн и другите хлапета го дразнеха, но Даръл не даваше пет пари. Те не разбираха, че да браниш закона е отговорност на всекиго. На всичкото отгоре той беше дребосък. Толкова много хипита се бяха пръкнали, имаше и толкова демонстрации и седящи стачки, че той се чувстваше по-добре с оръжие, втъкнато в колана.