Простреля първия учител, който се опита да му отнеме оръжието. После, вместо оправдание, написа есе, в което смело защити конституцията на САЩ и законите, даващи му право да носи оръжие, и му беше разрешено да запази пистолета си. В случай че го ползва само за самозащита.
Като млад агент във ФБР Маккъски обичаше хайките и разследванията. Обикна ги дори още повече, когато стана помощник-специален агент и разполагаше с повече самостоятелност. А когато стана специален агент и впоследствие специален агент с надзорни функции, беше дори малко разочарован, защото възможностите да се проявява по улиците намаляха съвсем.
Когато му предложиха длъжността шеф на филиал в Далас, той се съгласи най-вече заради жена си и трите си деца. Заплащането беше по-добро, а работата по-безопасна, пък и вече имаше възможност да бъде повече време със семейството си. Но докато седеше на бюрото и координираше действията на другите, той проумя колко много му липсват специалните операции и разследванията. След две години една съвместна работа с мексиканските власти му даде идеята да сключи официални споразумения с чуждестранни полицейски сили. Шефът на ФБР одобри плана му да сформира ФИАТ — договор за федерално-интернационално обединение. Мигновено одобрен от Конгреса и още единадесет чуждестранни правителства, ФИАТ позволяваше на Маккъски да разследва случаи в Мексико Сити, Лондон, Тел Авив и други световни столици. Премести семейството си във Вашингтон, бързо се издигна до поста заместник-помощник директор и беше единственият човек, когото Пол Худ помоли да стане звено за връзка между Оперативния център и Бюрото. На Маккъски му беше обещана и осигурена широка автономия и той работеше в тясна връзка с ЦРУ, секретната служба и старите си приятели във ФБР, и още повече чуждестранни разузнавания и полицейски групи, отколкото преди.
Но въпреки всичко той пак си оставаше прикован към бюрото. И благодарение на оптичните влакна и компютрите не напускаше офиса, както когато задвижваше ФИАТ. Дискетите и електронната поща му отнеха дори и удоволствието да ходи до ксерокса или дори до външната пощенска кутия. Искаше му се да можеше да се премести във времето на героите от детството си, войника Мелвин Първис и ковчежника Елиът Нес. Почти усещаше вятъра в косите си, докато преследваше Кели Картечницата през Средния Запад или главорезите на Ал Капоне по стръмните стълбища и тъмните покриви на Чикаго.
Той се навъси, докато натискаше бутоните на телефона си. „Вместо това набирам трибуквен код, за да извикам НРО.“ Съзнаваше, че това не е срамно, но и не се виждаше като фигура, която да вдъхнови децата му да си дялкат телефони от балсово дърво.
Веднага го свързаха със Стивън Виан. НРО предаваше сателитни снимки на фабриката на „Demain“ в Тулуза, но те не бяха достатъчни. Майк Роджърс му беше предал, че ако на Балон и хората му се наложи да влизат вътре, не бива да отиват като слепци на заколение. А въпреки това, което Роджърс бе съобщил на Балон, никой от техническия екип на Мат Стол не знаеше до каква степен Т-лъчите ще могат да проникнат във фабриката, нито доколко ще успеят да ги предупредят за разположението или схемата на силите вътре.
Стол използваше спътника на НРО с наземен аудиоресивер, за да подслушва фабриката на „Demain“. Спътникът използваше лазерен лъч, за да чете стените на сградите така, както един лазерен грамофон чете компакт-диск. По-точно, четеше вибрациите в стените. Честотата на звука зависеше от състава и дебелината им. С материалите, предпочитани от архитектите, такива като металите, които вибрираха с по-голяма честота и резонанс, отколкото порьозната тухла, компютърната система можеше да пресъздаде разговорите, които се водеха в сградите. Прозорците не вършеха работа — не вибрираха достатъчно, за да бъдат разчитани.
— Конструкцията е от червена тухла — каза Виан сърдито.
Маккъски клюмна.
— Тъкмо се канех да ти се обадя, за да ти го кажа, но исках да се уверя, че нямаме друг избор — продължи Виан. — Вътре има и по-нови материали, вероятно теракота и алуминий, но тухлите попиват всичко.
— А колите? — запита Маккъски.