Прииска му се да спре и да повика помощ. Напомни си обаче, че не може да има вяра никому.
Непрекъснато сверяваше пътя си с фосфоресциращия джобен компас и след цял час упорито въртене на колелата видя светлините на фарове на около двеста метра на югозапад. Спря и загледа внимателно накъде отива колата. Тя се движеше бавно по черния път, за който му бе казал Алберто, и той зачака да отмине. Макар спирачните светлини да бяха слаби, той ги видя как блеснаха в далечината. Запали се и вътрешното осветление, тъмни фигури се отдалечиха от колата и мракът отново погълна всичко. Очевидно най-после бе стигнал до нужното място.
Насочи се към колата по неравния терен. Избягваше да се качва на пътя, за да не би да се появи още някаква кола. Вече почти не чувстваше ръцете си след всичките усилия да премине този последен участък от гората. Надяваше се само Джоди да не го вземе за неонацист и да не се стовари отгоре му от някое дърво.
Добра се до колата, която се оказа лимузина, и забърза напред. „Скорпионът“ още беше в скута му, така че го натъпка под себе си, където нямаше да се вижда. Можеше да го сграбчи веднага, ако му се наложеше. С наближаването си зърна върховете на палатките и пушеците от лагерните огньове. Видя млади мъже, застанали между палатките, да гледат към огньовете. А после видя най-малко двеста или триста души, събрани, край езерото. Пред тях стояха двама души — мъж и жена.
Мъжът говореше нещо. Хърбърт насочи количката към едно дърво, скри се зад него и се заслуша.
— … че този ден бележи края на ерата на борба с разминаващи се цели. От тази нощ нашите две групи ще работят заедно, обединени от една обща цел и едно име: Das National Feuer — Национален огън!
Мъжът изкрещя името не само заради ефекта, но и за да го чуят. Хърбърт усети как силите му и гневът му се завръщат с всеки крясък на тълпата. Те крещяха и тропаха и махаха с ръце, сякаш отборът им току-що бе спечелил световната купа по футбол. Не се изненада, че реват с цяло гърло Sieg Heil От една страна, тези типове не бяха нацистите на Адолф Хитлер, но, от друга, бяха много по-опасни: имаха предимството да са се поучили от грешките му. Почти всички размахваха във въздуха или кинжал, или медал, един дори чифт ботуши. Това вероятно бяха експонатите, откраднати от караваната с филмовия реквизит. Така че Хитлер все пак присъстваше на тази подготовка за един нов Нюрнберг.
Хърбърт извърна погледа си от огньовете, та очите му да привикнат към мрака, и се огледа за Джоди.
И когато възторжените крясъци стихнаха, дочу зад гърба си шепот.
— Чаках ви.
Обърна глава и я видя. Беше напрегната.
— Трябваше да ме изчакаш там — прошепна Хърбърт и посочи пътя, по който бе дошъл. — Поне щеше да ми помогнеш. — Той хвана ръката й. — Джоди, нека се върнем, моля те. Това е лудост.
Тя нежно си я издърпа.
— Страх ме е, но сега повече от всякога трябва да се бия.
— Ти се боиш — прошепна Хърбърт, — и едновременно с това си обзета от натрапчива идея. Ти си обзета от цел, заживяла свой собствен живот. Джоди, повярвай ми, само ти се струва, че отиването ти при тях е важно.
— Жената до мен е моят съратник водач Карин Доринг… — изкрещя мъжът пред тълпата. Всички заръкопляскаха и мъжът изчака аплодисментите да стихнат. Жената се поклони леко, но не проговори.
— Карин е изпратила емисари в Хановер — продължи мъжът. — Само след няколко минути всички потегляме за града, към Бирената зала, за да обявим на света нашия нов съюз. Ще поканим нашите братя там да се присъединят към движението и със задружни сили ще покажем на цивилизацията бъдещето й. Едно бъдеще, където потта и промишлеността ще бъдат възнаградени…
Последваха още аплодисменти и възторжени крясъци.
— … където извратените култури и вярвания, и хора ще бъдат отделени от кръвта на обществото… Аплодисментите и крясъците нараснаха.
— … където петната от прожекторите ще обхождат нашите символи, нашите постижения.
Аплодисментите достигнаха невъобразима сила и Хърбърт използва това, за да изкрещи на Джоди: