— А вие? — запита Худ. — Винаги ли сте желали да бъдете в политиката?
— Още от времето, когато прохождах, исках да летя — каза Хаузен. — Когато бях на седем години, в нашата ферма близо до Рейн, Вестфалия, баща ми ме научи да летя на „Фокер Спайдър“ моноплан модел 1913 година. Когато станах на десет и тръгнах на пансион в Бон, се прехвърлих от моноплана на двуместен биплан „Бюкер“ на едно близко летище. — Хаузен се усмихна. — За съжаление обаче, красотата от въздуха се превръщаше в мизерия на земята. И също като вас, когато вече израснах, реших да помагам на хората.
— Вашите родители сигурно са се гордеели с вас — каза Худ.
Лицето на Хаузен видимо потъмня.
— Не беше точно така. Ситуацията беше много заплетена. Баща ми си имаше съвсем определени представи за нещата, включително и това, с какво трябва да си вади хляба синът му.
— И поиска да станете пилот — каза Худ.
— Да, поиска да следвам пътя му.
— Защо? Та нали вие не сте обърнали гръб на семейния бизнес.
— Не — отвърна Хаузен. — Беше още по-лошо. Обърнах гръб на желанията на баща ми.
— Разбирам. Още ли са ви сърдити?
— Баща ми почина преди две години. Успяхме да си кажем някоя дума малко преди да си отиде, макар че много неща останаха недоизказани. С майка ми се чуваме редовно, макар че смъртта на баща ми я промени много.
Докато слушаше думите на Хаузен, Худ не можеше да се отърси от коментарите на Балон, че Хаузен давал мило за драго само и само да не слиза от първите страници на вестниците. Самият той бе минал през политиката и разбираше, че доброто отразяване в пресата е важно нещо. Но му се искаше да повярва, че този мъж е искрен. Защото така или иначе, във Франция нямаше да има никакво отразяване в пресата.
Внезапно чу гласа на Стол.
— Шефе, ела тук! Нещо става с компютъра!
— Какво има? — запита Худ, щом отиде при Мат и Нанси.
— Виж какво току-що се пръкна в играта, докато се забавлявах.
Худ седна до него, Нанси стана от креслото си и седна от другата му страна. И тримата се втренчиха в екрана.
Там се бе появила графика, изобразяваща свитък, разгъван от две бели ръце и изписан с готически букви.
„Граждани! — пишеше там. — Молим ви да ни простите това прекъсване.
Знаете ли, че съгласно Проекта за затворнически присъди, основан от група с обществени интереси, една трета от всички чернокожи мъже между двадесет и двадесет и девет годишна възраст са в затвора с условни присъди или пък пуснати под гаранция? Знаете ли, че това число бележи десетпроцентно нарастване за последните пет години? Знаете ли, че тези чернокожи струват на нацията над шест милиарда долара всяка година? Гледайте ни още осемдесет и три минути.“
— Откъде дойде това, Мат? — запита Худ.
— Нямам представа.
— Намеси като тази обикновено се промъкват през интерактивните терминални портове или портовете за трансфер на файлове…
— Или пък през портовете за електронна поща — допълни Стол. — Но това прекъсване не е с произход от Оперативния център. Този свитък е дошъл от някъде другаде. А това другаде вероятно е много добре скрито.
— Какво имаш предвид?
— Такива сложни вмъквания обикновено се извършват посредством цяла поредица компютри.
— Така че да не можеш да го проследиш по обратния маршрут?
Стол поклати глава.
Прав си, че тези мръсници използват компютъра си, за да се вмъкнат в друг, после да използват вече завладения, за да влязат в следващия, и така нататък. А всеки компютър предлага хиляди потенциални маршрути.
Екранът се изчисти и се появи нов свитък.
„Знаете ли, че процентът на безработица сред чернокожите е над два пъти по-голям от този при белите? Знаете ли, че средно девет от всеки десет песни, стигнали върха на класацията в страната за тази година, се изпълняват от черни и че вашите бели дъщери и приятелки купуват над шейсет процента от тази така наречена музика? Знаете ли, че само пет процента от книгите в тази страна се купуват от чернокожи? Очаквайте ни още осемдесет и две минути.“
— Хубави данни — каза Худ. — А пък новият Енджойстик ще предлага и допълнителна тръпка. И децата, които все още не могат да различават доброто от злото, със сигурност ще искат да го опитат.
— Ами законите? — запита Нанси. — Няма ли ограничения върху това, което човек може да изпраща по Интернет?