Не че това имаше някакво значение. Доминик така или иначе сигурно знаеше, че е наблюдаван. Малко вероятно беше приближаването им да го накара да вземе допълнителни предпазни мерки.
Седнаха зад един храсталак и Стол започна да разопакова уреда си. Свърза подобното на кутия за обувки устройство с уреда за наблюдение на изображения, наподобяващ факс-апарат, и задейства лазерния линеен скенер, който да изчиства изображението. После попита:
— Полковник, имате ли представа колко са дебели тия стени?
— В повечето участъци не повече от двайсет сантиметра.
— Тогава всичко ще е наред — заяви Стол, докато включваше и настройваше терахерцовия генератор. След секунди устройство избръмча в знак, че е готово за работа. — Със сигурност обаче ще го разберем след половин минута.
Хартията излизаше от уреда със скорост, близка до тази при относително бавен факс-апарат. Балон с нетърпение следеше как изпълзява блестящият лист.
Щом апаратът спря, Стол откъсна хартията и я подаде на Балон. Полковникът я загледа под светлината на малко джобно фенерче. Другите ги заобиколиха плътно.
Духът на Худ рязко клюмна. С тая скорост нямаше да стигнат доникъде.
— Какво е това? — запита Балон. — Напомня ми на плувен басейн.
— Това е картината на стена доста по-дебела от… — каза Стол и прочете данните в дъното на изображението.
— Лъчите са изминали 23,5 сантиметра през стената и после са спрели. Това означава, че зад нея има още нещо.
Худ погледна пететажната сграда. Прозорците бяха закрити с щори. Беше сигурен, че зад тях има материали, отразяващи радиовълните.
Балон ядосано захвърли листа.
— Затова ли дойдохме тук?
— Който плаща, той да му мисли — заяви Стол. — Трябваше да се сетим, че тая работа няма да е толкова фасулска като да се вмъкнеш в правителствените компютри.
Още докато го казваше, разбра, че е направил грешка. Балон светна с фенерчето право в очите му и попита:
— Можете да се вмъквате в компютрите? Стол изгледа гузно Худ и каза:
— Ами… Искам да кажа, че се налага. Но това е абсолютно незаконно, особено…
— Опитахме се да се вмъкнем в компютрите на „Demain“ — каза Балон, — но Доминик не е включен никъде. Няколко от най-добрите ми специалисти работят върху проблема.
— Това е защото вероятно не сте знаели какво да търсите — намеси се Нанси. — Търсихте ли в игрите?
— Не, защо?
— Защото в тях могат да се кодират съобщения, както и секретни входове към други игри. Аз например съм скрила един „Тетрис“ в една от игрите, които направих за „Demain“.
— Но кой би се сетил да търси задействащ код в някоя невинна приключенска игра?
— Никой — каза Нанси. — Но точно там е номерът. Един прост задействащ код. Програма в някой компютър на края на света може да зареди игра с расовоненавистническо съдържание в целия Интернет.
— Защо не ми каза нищо за това? — запита напрегнато Худ.
— Честно казано, ей сега ми хрумна — изсумтя тя. — И през ум не ми е минавало, че някой ще разпространява игри по целия свят посредством междинна програма-игра. Защо твоят компютърен гений Мат Стол не се досети за това, а?
— Тя е права — каза Стол. — Трябваше да се досетя.
— Значи игрите, разпалващи расова омраза, са скрити — каза Худ. — И къде да ги търсим? А дори и да ги открием, можем ли да проследим произхода им до „Demain“?
— Трудно е да се каже къде да ги търсим — каза Стол. — Той може да е направил така, че програмата да се завърти през няколко игри. Разбираш ли, тя може да е като вирус. Програмиран да избухне във всеки момент.
— Значи нямаме никакъв шанс — проговори с отвращение Балон.
Худ погледна часовника си.
— Сега влиза в мрежата — каза той. — Нанси, сигурна ли си, че не знаеш абсолютно нищо повече?
— Ако знаех, щях да ти кажа, Пол.
— Знам. Само си мислех дали нещо не ти се е изплъзнало от паметта.
— Не. Освен това не аз правя окончателните варианти на програмите. Аз задавам параметрите, контурите, а други хора ги осъществяват в цвят, преди да се появят на екраните ви. Плащат се големи пари и се изисква пълна лоялност към шефа.
За момент всички замълчаха. После Стол плесна с ръце и възкликна:
— Сетих се как да го направя! Знам как да пипнем това копеле!