Тулуза, Франция
Худ прибра телефона и се върна при останалите. Стол се бе дръпнал на няколко крачки встрани, към моста. Оттам имаше ясен изглед към реката и срещуположния бряг.
С приближаването си Худ чу как Балон казва на Нанси:
— … и да ни видят, да вървят по дяволите. Пет пари не давам. Същото беше, когато се натъкнах на бившата си жена и любовника й. Човек може и да не харесва нещо, но това не значи, че го няма.
— Нямах това предвид — каза Нанси. — Питах ви дали някой от „Demain“ не ни наблюдава. И ако ни наблюдава, какво мислите, че ще се случи.
— Ние сме на обществена земя — каза Балон. — И да ни видят, не могат да направят нищо. Но така или иначе, не мисля, че Доминик ще се сбие с нас. Определено не веднага, докато игрите му още не са пръснати по мрежата.
Худ спря до Хаузен и тъкмо понечи да го дръпне настрани, когато Балон тръгна към тях.
— Всичко наред ли е? — запита полковникът.
— Не съм много сигурен — отвърна Худ. — Мат, при теб всичко под контрол ли е?
— Повече или по-малко — отвърна Стол. Седеше на земята и бясно чукаше клавишите. — Как е на френски точен?
— Fidele е най-близко…
— Добре, значи fidele — съгласи се Стол. — Нашият момък определено е точен. Първата игра се появи точно в десет. Като казвам десет, имам предвид точно 10:00:00. Съхраних я върху твърдия диск. Използвам „Т“-уреда, за да покрия около тридесет и осем градуса от всяко изображение, така че след десетина минути ще имам пълен обзор.
— И после?
— Трябва да започна да играя играта и да извикам различни екрани, различни ландшафти — каза Стол.
— Защо не я изпратиш в Оперативния център?
— Защото правя точно онова, което ще направят и те. Пиша малка модификация за програмата „Matchbook“, така че да може чете изображения от „Т“-уреда. След това всичко вече зависи от каприза на съдбата. Ако не се изложа прекалено много, фоновите изображения ще продължат да се превъртат. И когато се получи съвпадение, компютърът ми ще изписука. — Стол приключи с набирането, после си пое дълбоко дъх и зареди играта. — Не мога да кажа, че подобно нещо ми допада. Това е линчуваща тълпа.
Нанси приклекна до него и нежно положи ръце върху раменете му.
— Ще ти помогна, Мат — каза тя. — Много ме бива на тия игри.
Худ ги гледа известно време. Начинът, по който бе докоснала Мат, възбуди ревността му. И само след миг се изпълни с отвращение към самия себе си.
И тогава с един съвършен синхрон Нанси бавно се обърна и го погледна. Движеше се достатъчно бавно, за да има той време да се извърне, ако иска. Но той не го направи. Очите им се впиха едни в други и той буквално потъна в нейните.
Мисълта за Хаузен му помогна да се отърси от магията на Нанси. Недовършеният му разговор с германеца беше много по-важен от чувствата му.
— Хер Хаузен — каза Худ, — бих искал да си поговорим.
— Разбира се — каза германецът. Очевидно беше възбуден от развоя на нещата, но на чия страна беше?
Хаузен го поведе към реката. Балон ги последва на няколко крачки. Нямаше нищо нередно в това: разговорът им включваше и него.
— Току-що ми се обадиха от Оперативния център — каза Худ. — Въпросът, който искам да ви задам, не може да се зададе деликатно и затова ви питам направо. Защо не ми казахте, че баща ви е работил за Дюпре?
Хаузен спря като вкопан.
— Откъде разбрахте?
— Накарах хората си да се разровят в германските данъчни архиви. Той е работил като пилот за Пиер Дюпре от 1966 до 1979 година.
Хаузен мълча дълго, после каза:
— Вярно е. И това беше едно от нещата, заради които двамата с Жерар спорихме онази нощ в Париж. Баща ми го научи да лети, отнасяше се към като към роден син, научи го как да ненавижда.
Балон спря до двамата. Лицето му беше само на сантиметри от лицето на Хаузен.
— Баща ви е работил за това чудовище? — запита полковникът. — Къде е той сега?
— Почина преди две години — отвърна Хаузен.
— Има и още нещо — продължи Худ. — Кажете ни за политическите пристрастия на баща ви. Хаузен си пое дълбоко дъх:
— Те бяха корумпирани — каза той. — Той беше един от Белите вълци, група, която съхрани нацистките идеали живи след войната. Срещаше се редовно с други като него. Той… — Хаузен спря.
— Той какво? — запита настойчиво Балон.
— Той вярваше в Хитлер и целите на Райха. Гледаше на края на войната като на тактическо отстъпление, не на поражение, и я продължи по свой начин. Когато бях на единайсет… баща ми и двама негови приятели се прибраха у дома след като бяха нападнали сина на един равин при излизането му от синагогата. След това майка ме изпрати на пансион в Берлин. Видях баща си чак след години, след като вече се бяхме сприятелили с Жерар в Сорбоната.