— Ще дойда да ви взема от хотела ви в пет и половина тази вечер — каза германецът. — Двамата с Карин ще вземем участие в тазнощното рали в Хановер. И тогава ще се убедите кой е вождът. А дотогава приятен ден.
Едрият портиер изплува от мрака и застана зад Жан-Мишел. Рихтер се обърна и тръгна.
— Извинете, хер Рихтер — обади се Жан-Мишел. Рихтер спря. — Жан-Мишел се изправи.
— Инструкциите, дадени ми от мосю Доминик, са да му докладвам следобед, а не вечерта — изрече французинът. — Какво да му кажа за офертата?
Рихтер се обърна. Дори и в дълбокия мрак на Жан-Мишел му се стори, че различава мръснишките му очи.
— Че ще разгледам подробно щедрото му предложение. А междувременно, подкрепата и приятелството му са ми необходими.
— Но вие ме отхвърлихте! — възкликна французинът.
— Отхвърлих ли ви? — запита Рихтер. Гласът му беше мек, равен и безизразен.
— Аз не съм чиновник или телохранител — каза французинът. — Като представител на мосю Доминик очаквам да се отнасяте към мен с необходимото уважение.
Рихтер бавно закрачи към Жан-Мишел.
— Един представител на Доминик…
— Мосю Доминик — натърти негодуващо Жан-Мишел. — Дължите му поне това уважение. Той иска да ви помогне…
— Французите открай време са подкрепяли опозиционните лидери — каза Рихтер. — Вие помогнахте на Дако да събори Бокаса през 1979 година и пак вие дадохте убежище на аятолах Хомейни, докато той планираше завръщането си в Иран. Французите се надяват на услуги, когато хората им дойдат на власт, макар и рядко да ги получават. — Той продължи с леден глас: — Аз уважавам Доминик. Но за разлика от вас, мосю Орн, на мен не ми се налага да лижа задници. Той има нужда от моята помощ, а не аз — от неговата.
„Този човек е абсолютно налудничав“ — помисли си Жан-Мишел. Вече бе чул достатъчно, така че каза:
— А сега ме извинете, но трябва да тръгвам.
— Не — отвърна спокойно Рихтер. — Няма да ви извиня. Не можете да си тръгнете, докато аз не ви разреша.
Французинът го изгледа злобно, извърна се и се сблъска с портиера. Едрият мъж го сграбчи за врата и го извъртя така, че да застане с лице към Рихтер.
— Рихтер, вие сте луд! — изплака Жан-Мишел.
— Това няма значение — отвърна Рихтер. — Важното е, че аз съм този, който дърпа юздите.
— Да не мислите, че мосю Доминик няма да разбере за това? Да не би да си мислите, че той ще го одобри? Ние…
— Ние! — прекъсна го Рихтер и се вгледа в очите му. — Само това чувам: „Ние разбираме…“ и „Доколкото ни е известно…“ — Рихтер бе изпаднал в бяс. — Ние ли, мосю? Кои сте тези вие?
Ръката на Рихтер се раздвижи по същия начин както при началото на срещата им. Само че този път в дланта му блесна нож. Острието му спря само на милиметри от лявото око на Жан-Мишел, после опря в клепача.
— Ще ви кажа какво сте вие — студено заяви Рихтер. — Вие сте гъзолизец.
Въпреки гнева си французинът усети как вътрешностите му се втечняват. Това бе някаква лудост. Чувстваше се така, сякаш по неведом начин бе върнат назад във времето. Не беше възможно Гестапо да съществува тук, в ерата на видеокамерите и незабавната международна реакция. Но то си съществуваше, заплашвайки го с мъчения.
Рихтер го гледаше злобно, с прекалено ясни очи, гласът му бе съвсем спокоен.
— Говориш ми като равен. Какво си направил през живота си освен да се слагаш на началниците си?
Някаква буца се появи в гърлото на Жан-Мишел и той с огромни усилия я преглътна. При всяко негово примигване върхът на острието оставяше фина следа кръв по клепача му. Опита се да не изстене, но не успя.
— Сбъркал съм — произнесе Рихтер. — Ти дори не си и гъзолизец. Ти си агнето, което пастирът ти ми е изпратил. Не само за да ми направи предложение, но и да провери в какво състояние са ми зъбите. Ами ако те ухапя? Тогава Доминик ще научи нещо за мен. Ще научи, че сътрудниците му не могат да ме изплашат. Ще научи, че за в бъдеще ще се налага да се отнася към мен по различен начин. А колкото за теб — Рихтер леко повдигна рамене, — ако захапя прекалено силно, той просто ще те замени с някой друг.
— Не! — простена Жан-Мишел. За миг негодуванието му надви страха. — Вие не разбирате…